Белите дупки са теоретични космически области, които функционират обратно на черните дупки. Точно както нищо не може да избяга от черна дупка, нищо не може да влезе в бяла дупка.
Дълго време се смяташе, че белите дупки са фигура на общата теория на относителността, родена от същите уравнения като преживелите колапс техни звездни братя – черните дупки. Някои теоретици обаче се питат дали тези двойни вихри на пространство-времето може да са двете страни на една и съща монета, пише Space.com.
Физик удвои възрастта на Вселената
За екипаж на космически кораб, наблюдаващ отдалеч, бялата дупка изглежда точно като черна дупка. Има маса. Може да се върти. Пръстен от прах и газ може да се събере около хоризонта на събитията – границата, разделяща обекта от останалата част от Вселената. Но ако продължи да наблюдава, екипажът може да стане свидетел на събитие, невъзможно за черна дупка – оригване. „Едва в момента, когато нещата излязат наяве, можете да кажете „ах, това е бяла дупка“, каза Карло Ровели, теоретичен физик в Centre de Physique Théorique във Франция.
Физиците описват бялата дупка като „обръщане“ на черна дупка, като видео на черна дупка, възпроизведено назад. Докато хоризонтът на събитията на черната дупка е сфера, от която няма връщане, хоризонтът на събитията на бялата дупка е граница на недопускане. Нито един космически кораб никога няма да достигне тази граница.
Обектите вътре в бяла дупка могат да напуснат и да си взаимодействат с външния свят, но тъй като нищо не може да влезе, вътрешността е отрязана от миналото на Вселената: никакво външно събитие никога няма да засегне вътрешността. „Някак си е по-притеснително да имаш сингулярност в миналото, която може да повлияе на всичко във външния свят“, казва Джеймс Бардийн, пионер на черните дупки и почетен професор във Вашингтонския университет.
Теоретичният близнак
Уравненията на Айнщайн удрят физиката като цунами през 1915 г. и теоретиците все още сортират останките. Освен че описват силата на гравитацията, неговите хипотези носят и разбиващо парадигмата послание за природата на реалността. Пространството и времето се огъват заедно с масата от звезди и планети. Това прозрение води до надпревара на изчисляване колко може да отнеме пространството от материята, която се носи през него.
В рамките на една година физикът и астроном Карл Шварцшилд намира първото точно решение на уравненията на Айнщайн, като изчислява как пространство-времето се изкривява около една топка с маса. В отговора му се крият семената на това, което физиците днес наричат сингулярност – сферична маса, свита до безкрайно плътна точка, обвиваща пространството около нея толкова плътно, че регионът се откъсва от останалата част от Вселената. Той формира ничия земя, чийто хоризонт на събитията прекъсва връзката между причина и следствие.
Физици потвърдиха теорията на Айнщайн чрез наблюдение на Луната
Черните дупки, най-известните сингулярности, са области от пространството, така изкривени, че не съществуват изходи. Външната вселена може да повлияе на вътрешността на хоризонта на черна дупка, но вътрешността не може да повлияе на външността.
Когато математикът Мартин Дейвид Крускал разширява описанието на черната дупка на Шварцчайлд през 1960 г., за да обхване всички области на пространство-времето, новата му картина съдържа отражение на сингулярността на черната дупка, въпреки че той тогава не осъзнава нейното значение. По-късно, когато черните дупки навлизат в езика, се появява естествен термин за техните теоретични близнаци.
„Отне 40 години, за да разберем черните дупки и едва наскоро хората се фокусираха върху белите дупки“, казва Ровели.
