Прието е да се смята, че естественият спътник на Земята е възникнал в резултат на нейния сблъсък с друга планета, но към тази версия има въпроси. Сега учените предлагат да се разгледа сценарият за възможно улавяне на Луната от гравитацията на Земята от преминаваща двойна система.
Един от най-важните научни резултати от програмата „Аполо“ е всичко това, което планетолозите са научили и продължават да научават от изследването на лунните образци. Скоро след получаването им станало ясно, че лунното вещество като цяло много прилича на земното както по състав, така и по възраст.
Луната "изтърва" втората си луна
Това подсигурило успеха на хипотезата, която доскоро оставаше най-популярната – хипотезата за гигантски удар. Тя гласи, че Луната е образувана от земно вещество, което е било изхвърлено в Космоса след сблъсъка на Земята с неизвестна планета с размерите на Марс. Дадено ѝ било името Тея, митичната майка на богинята Селена.
Но през последните години стана ясно, че тази хипотеза не съгласува добре с много данни за Луната, включително един отдавна известен факт – особената орбита на Луната.
„Родният“ естествен спътник на планетата, тоест този, който е възникнал заедно с нея, обикновено се върти точно или поне „повече или по-малко“ в равнината на нейния екватор. Каноничен пример е системата на Юпитер: неговите най-големи Галилееви луни са подредени по „дисциплиниран“ начин, в „музикална“ хармония. И това контрастира с „характера“ на Луната: ъгълът на наклона на нейната орбита към екватора на Земята се колебае от 18 до 28 градуса.
Освен това спрямо еклиптиката плоскостта на лунната орбита не се отклонява с повече от пет градуса. Напомняме, че плоскостта на еклиптиката е равнината, в която Земята се върти около Слънцето. Тя, заедно останалите планети, се старае да се държи над екватора на звездата. Следователно орбитата на Луната разкрива нейния очевиден „наклон“ към Слънцето и повдига съответните въпроси.
Наскоро астрофизици от Университета на Пенсилвания (САЩ) са построили сценарий, при който това може да се е получило, в случай че Луната е възникнала не в резултат на сблъсък на две планети, а в резултат на нейното улавяне от двоична система от малки тела.
Според тази версия Луната някога е имала „партньор“ със съпоставима маса като например на Харон на Плутон. Ако такава двойка се озове достатъчно близо до Земята и не лети твърде бързо, гравитацията на планетата ще улови едно от телата и ще изхвърли другото.
Учените са моделирали този процес на основа на математически изчисления и са установили, че в такъв случай Луната може да има по-издължена орбита, но с течение на времето тя ще стане кръгла. В същото време Луната трябва постепенно да се отдалечава (което всъщност се случва) и в крайна се оказва толкова далеч от Земята, че Слънцето започва да се конкурира с планетата за нейното „внимание“.
Изчисленията показват, че по принцип Земята може да „прихване в движение“ нещо по-голямо от типа на Меркурий или дори на Марс, но орбитата на такова тяло би била нестабилна. В този смисъл Луната има най-подходящи размери.
В неотдавнашна статия за The Planetary Science Journal астрофизиците подчертават, че не потвърждават верността на своите предположения окончателно и неотменимо, но са уверени в необходимостта от по-нататъшно развитие на тази версия. Те посочват за пример спътника на Нептун Тритон. Смята се, че той е захванат от пояса на Кайпер, където се предполага, че всяко десето небесно тяло лети с компаньон.
Останките от древна планета лежат дълбоко в Земята (ВИДЕО)
Новата работа почти със сигурност ще предизвика възражения сред планетолозите. Работата е там, че съотношението на изотопите на различни елементи е уникален „подпис“ на всяко небесно тяло. На Луната и Земята то е еднакво: съотношението на изотопите на водорода и много други елементи върху тях е същото и в същото време рязко се отличава от останалите тела на Слънчевата система. Това показва общ произход на техните вещества.
