Извършването на измервания в Космоса не е лесна задача. Не можете просто да вземете дълга линия, за да изчислявате разстояния, когато става дума за обекти, които са на милиони и милиарди километри един от друг, пише The Grunge.
Сложността на измерванията в Космоса кара мнозина да се чудят къде свършва Слънчевата система. Е, оказва се, че отговорът зависи от това какво определяте като край.
Според НАСА има няколко критерия, по които може да се определи краят на Слънчевата система.
Ако се основавате на това къде свършват планетите, можете да кажете, че границата на нашата система се намира при Нептун или пояса на Кайпер – пояс, който е домакин на планетата джудже Плутон. Поясът на Кайпер е подобен на Астероидния пояс между Марс и Юпитер, само че около 20 пъти по-широк и до 200 пъти по-масивен.
Основната част от пояса на Кайпер започва от орбитата на Нептун. Изображение: NASA
Ако смятате, че Слънчевата система се състои от всичко, което е повлияно от гравитацията на Слънцето, бихте казали, че тя завършва в облака на Оорт, който е сферичен облак от комети и се намира на 50 до 100 хил. астрономически единици от Слънцето (1 АЕ = 149 597 870 700 m). Облакът на Оорт е остатък от първичната мъглявина, от която преди 4,6 милиарда години са се формирали Слънцето и планетите.
И накрая, можете да кажете, че Слънчевата система свършва там, където свършва магнитното поле на Слънцето.
Но защо всички учени не могат да използват един вариант, за да определят края на Слънчевата система? Въпреки че може да изглежда по-лесно да изберете дистанция и да се придържате към нея, реалността е малко по-сложна.
Тъй като нашето разбиране за Вселената се разширява и нашите технологии стават все по-напреднали, ние научаваме повече за дебрите на нашата Слънчева система. Например учените са предполагали, че краят на Слънчевата система е поясът на Кайпер, докато астрономът Ян Оорт не е предполагал съществуването на облака на Оорт.
Илюстрация на облака на Оорт. Pablo Carlos Budassi / CC BY-SA 4.0
Съществуването на облака на Оорт може да обясни произхода на някои комети, особено тези, които не лежат в същата плоскост като останалата част от Слънчевата система. Причината е, че облакът на Оорт е сферичен и обгражда Слънчевата система от всички страни, докато повечето други обекти в Слънчевата система съществуват приблизително в една плоскост. Това откритие е разширило известната Слънчева система и нови открития биха могли да променят нашето определение още повече.
Повечето учени определят края на Слънчевата система като края на хелиосферата, която е създадена от слънчевия вятър и слънчевото магнитно поле, образуващи мехур около Слънчевата система.
Илюстрация, изобразяваща слоевете на хелиосферата. Изображение: NASA/IBEX/Adler Planetarium
Краят на хелиосферата е известен като хелиопауза. Според НАСА потокът от частици в хелиосферата се простира на разстояние около три пъти превишаващо разстоянието до Плутон. Само два създадени от човека обекта са прекосили хелиопаузата – космическите апарати „Вояджър 1“ и „Вояджър 2“. Двете сонди са изстреляни през 1977 г., за да изследват нашата Слънчева система и отвъд нейните предели. „Вояджър 1“ прекоси хелиопаузата на 25 август 2012 г., а „Вояджър 2“ – на 5 ноември 2018 г.
ОЩЕ: Прощаване с "Вояджър". НАСА ще изключи легендарните космически сонди
NASA/Goddard/Walt Feimer
Макар че учените смятат хелиосферата за по-последователна точка за измерване на края на Слънчевата система, данните от двете сонди показват, че те са напуснали хелиосферата на различни разстояния от Слънцето. Това може да означава, че хелиосферата постоянно се променя по размер. Истината е, че опитът да се определи краят на Слънчевата система е трудна задача и колкото повече научаваме, толкова по-сложна става.
ВИЖТЕ ОЩЕ: Пътуване до мистериозната планета: защо Уран е новата цел за изследване на Космоса
