Откакто един български ученик нелепо намери смъртта си при сбиване на пешеходна пътека във Враца, изминаха има-няма два месеца. Тогава, за пореден път, общественото мнение се разкъса на войнстващи кресливи гласове. Кой е започнал пръв, дали зяпачите са по-виновни от биячите, и, разбира се, традиционното – кой колко мъчителна смърт заслужава. Последното, защото нали не одобряваме насилието.
Тогава имах мрачния оптимизъм да си помисля, че мимолетната сянка на една напълно лишена от смисъл смърт, при това „скандална“, както обичаме да окачествяваме всичко от скрийншот на съобщенията на някоя псевдо звезда до бомбен атентат с цифра загинали и пострадали, сигурно ще ни накара да запазим минута мълчание и да помислим, преди да вдигаме ръка, за да си мерим... агресията. Последното бях си го помислила и онзи път, когато трима охранители пребиха до смърт благ човек на средна възраст с психически увреждания в търговски център във Варна. Сгреших и няма да се потрети.
Докато обстоятелствата по разигралия се във Враца се трагичен случай са все още неизяснени, безсмъртният герой на Алеко успя да запише в своята несекваща биография нови подвизи – и на Околовръстното, и в центъра на столицата. И зрителите отново присъстваха услужливо със своите мобилни телефони. А липсата на жертви се дължи на щастлива случайност, а не на внимателния и галантен подход на извършителя. При продължаване със същите енергични темпове до края на високосната 2016-та и тази форма на сляпа жестокост ще бъде записана в архива на трагедиите, които постепенно се превръщат в статистика.
Това само у нас може да стане, си казваме понякога. Не, подобни прояви, би било коректно да ги квалифицирам като умишлено причинени телесни повреди по хулигански подбуди, изобщо не могат да станат само у нас. Но пък умопомрачителното безочие на заподозрян в престъпление да се изсмее на цялата общественост чрез медиите с въпроса „Кой в днешно време в България не е с криминално досие?“, май наистина е специфична за нашите географски ширини. #Кой може и да е заслужил криминално досие, обаче аз нямам такова и се чувствам наклеветена, обидена и засрамена. Не от свое име, а от името на цялото си семейство, на всичките си колеги и приятели, и на всеки един гражданин на Република България, който има (не)благоразумието да се бори, да се образова, да полага ежедневния си старателен и непропорционално възнаграден труд, да упражнява правото си на глас и да се опитва да гради и да създава, вместо да руши всичко по пътя си с юмруци и палки. Наклеветена от общите знаменатели и сборния образ на безадресната отговорност и вина скрита зад безсрамната лъжа, че „ние тука всички така правиме“. Обидена на всяко лице, което изрича с благоговение думите баровец, мафиот, гангстер и тарикат, насаждайки у подрастващите деградивните си представи какъв балък е човек, ако избере да живее морално, трудолюбиво и честно. И засрамена от разсъжденията на всеки свой сънародник, който се възмущава от новия облик на войната по пътищата и заклеймява хулиганството и физическата саморазправа, докато същевременно подкрепя и се възхищава на Динко Вълев.
Още една жертва, която никак не е за подценяване, пада при всеки следващ случай на неоправдано насилие, а именно социалната ни култура и самосъзнание. В тази връзка: ако доскоро течеше ожесточен дебат сред обществото дали е уместно от учебната програма по литература да отпадне изучаването на „История славянобългарска“, мен доста повече ме вълнува каква ще е новата българска история, която ни предстои да напишем. И далеч по смислени и приложими ми се струват плахо подвигани от дъжд на вятър идеи като въвеждането на гражданско образование и основи на правото в учебния план, на курсове по кариерно ориентиране и на фокусиране върху положителни примери за доброволчество, гражданска съвест и заслужени успехи. За да не станат тези примери „скандалните“ новини след още само малко време. За да не порасне още едно поколение, което не е съвсем наясно какво да прави с живота си, не вярва в държавата, за която самото то не си е мръднало пръста, и го тегли към лесните пари и мачовските прояви на сила, че вече станахме много. Защото така нареченият преход пропиля пубертета и младостта си и вече старее, залязва и хрипти последните си придихания.
А към днешна дата секс все още няма, малки котета. Има бой и сръбска музика.
