Нашенската версия на „Ще срещнеш висок тъмнокос непознат.“ С две разлики. Първо, комедията на Уди Алън беше забавна и не оставяше послевкус като потни лелички да са те насилили да си изядеш кюфтетата по чирпански в стола на детската градина, защото иначе няма да станеш от масата. Второ, след двадесет и втората си година нашата неминуемо ще я гледаш и слушаш, дори твърде често – по-често отколкото например петкратната молитва от Баня Баши джамия в столицата, която необяснимо защо, така нервира редица люде.
Това е поствалентински валентински пост. Обществените очаквания за основно ястие, гарнирани с малко рози с надценка и щипка принудителни чувства. Разбира се, претоплено в микровълнова. Да ни е сладко.
„Спокойно, ще си намериш някого“ е купешка мантра със задължителен характер, а пластмасовите сърца и фабричният празник – нейна следсоциалистическа манифестация. Обикновено чуваш мантрата от далечни роднини и семейни познати, които виждаш само по сватби. (Ама, хайде, дано ти да си следващият!) От превъзходството на приятели, които са във връзка от около три седмици, но вече планират съвместното изтегляне на бърз кредит за окачена плазма. (Ако много му мислиш, то няма да се получи, значи нещата или стават веднага, или изобщо не стават!) Всеки път, когато споменеш поименно свои нови познати, с които сте запътили на кафе, на екскурзия или към парка. (Дай, бе, леля, да го видим това момченце във фейсбука, техните с какво се занимават?) Все хора, чийто задушаващ страх от физическата самота ги кара да знаят по-добре от теб кое е по-приемливо – дали да се примириш с наличното, за да не останеш сам, поне не на хартия, или да преследваш желаното, което може и да не бъде намерено. Честотата на мантрата се засилва между 25-тата и 30-тата ти година. Ако не хване място, след тази преломна точка колебливо започва процес на затихване. Когато дори и баба ти, Бог здраве да ѝ дава, с мъка на сърцето приеме, че вероятно си безнадежден случай.
Откъде води началото си конфликтът във вижданията за личностно щастие срещу предначертано благоустройство? Децата на прехода сме груб контраст между фамилните традиции за сватба със 150 гости и озаглавено на свекъра отроче, захарния конвейер от американски плюшени мечти, които трябва да подаряваме и да ни бъдат подарени, за да се впишем в постсъветския си суетен колектив, лесния секс, трудната любов, конформизма „ако не друго, да си бъдем просто приятели“, и простичкото желание да останем насаме за момент и да чуем собствените си мисли.
Родени във време, когато „развод“, „аборт“ и „изневяра“ представляват повече начин на живот, отколкото нечисти думи. Възпитани в идеята, че можем да бъдем, да спечелим, да видим, да отидем, да вярваме, да постигнем, да се стремим, и още стройна поредност от експресивни глаголи с неограничен набор от „каквото си поискаме“ за финал. Прочели и живяли историята на не едно разбито семейство, плод на архаичните прибързани бракове с полунепознати. И пораснали в среда, след която в играта „никога не съм“ почти всеки може да бъде пиян на петото завъртане. Гранично личностно разстройство. Диагнозата на личния и сексуалния живот на едно цяло поколение. Поколение, за което кутията на Пандора е отворена.
Поколение, на което бе дадено правото да не избира човека до себе си за софийско жителство, рода в партийната върхушка, или просто бягство от опасността да бъдеш заклеймен като стара мома или ерген. Правото да изгради своя собствен малък свят с усещането за правилност и в подходящото време, по своя образ и подобие. И интимността на този свят да заглуши тиктакането на доброжелателските часовници. Тъкмо това право не бива да бъде отнемано. Защото именно на дъното на цитираната митологична кутия остава не друго, а надеждата.
Улисани да запълват личния живот на своите деца и приятели, често близките пропускат да им посочат, че преди „да намериш някого“, имаш много по-труден път за извървяване, а именно да откриеш себе си. Да определиш ценностите, целите и интересите си, да срещаш хора и с някого от тях, евентуално, да ги направиш споделени. За да си спестиш онова съмнително удоволствие, което, вярвам, всеки от нас все някога е преживял. „У дома да се връщаш, да се връщаш бездомен.“ Апропо, чудесна песен.
