Новата книга на Васил Ю. Даскалов „Рисунки” се появява в точния момент на тревога, несигурност и тъга по изгубената чувствителност и липсата на прегръдки. След семейната сага „Мария на сутринта”/2018/ и предизвикалата сериозен отзвук „Лагер на смъртта”/2019/, на прага на Коледа 2020, авторът ни подарява своите „Рисунки”. Късите разкази са обединени тематично в „Албуми”, защото са като снимки, превърнати в поетична проза. Част от тях са по новини в медиите, които сме пропуснали или си припомняме, други са споделени или преживени истории. Защо са важни? Защото са истински. Главни герои са Доброто и Съпричастието в един ребус, който търси „глътка човещина”. Разкази за семейната гибел, за самотата, честта, за майчината обич, за похотта и бездушието, за съдбата на учителите, на пенсионерите, на инвалидите, на болните, на пострадалите от бившия режим. Много обич, много болка, много тъга по отминалите дни, завръщане към родовата памет. Удивителни природни картини, тайнствата на стари къщи, уханието на море и цветя. Всичко в книга, която се чете на един дъх и с благодарност за Докосването. Тя е подарък за споделяне между хора с фини сетива.Някъде сред „бездушната сигурност” и „неумолима сива безбрежност” припламват такива искри, които извикват неочаквани и нескривани сълзи. Васил Ю. Даскалов няма друга претенция, освен да докосва. И ако сте забравили тази вечер да се обадите на майка си точно в 21,30, направете го като един от героите му. Поне в един от останалите може да се разпознаете. А, ако Вие имате история, разкажете му я и той ще я напише. Ако пък смятате, че е лесно, опитайте сами...
Преди това прочетете разказа „Рисунки за обед”.
РИСУНКИ ЗА ОБЕД
(По действителния случай. Посветен на Костадинка, която продаваше картини до пазара Чаталджа, гр. Варна)
Из вашите коментари:
Тони Цонева: Труден живот! Бедни сме, но все още в гърдите туптят сърца. Дано следващото поколение прихване чувството за съпричастност!
Тонка Господинова: Трогната съм от съпричастността, дано я има!
Таня Ламбова Мезева: Разплаках се.
Румяна Бърдарова: Много е трогателно.
Светлана Рангелова: Мизерията ходи по хората, а милосърдието е богатство, което малко притежават.
Христина Шопова: Бях на мястото на художничката, докато я четях.
Иванка Нанкова: Една история, която отекна дълбоко в сърцето и трогна душата ми!
Екатерина Савчева: Трогателна история! И истинска! За достойните хора! Все още ги има…
Седнала на бордюра, ме гледаше приветливо възрастната жена. От уморените ѝ, кротки очи струеше онова благородство на интелигентните възрастни хора. Тя беше любезна и в никой случай досадно напориста. Седнала на бордюра на парка, тя предлагаше рисунките си. Красиви акварели, където талантът завърташе заедно с възрастта ѝ и улицата един особен докосващ магнетизъм. Четката нежно беше извила меките краски върху белия картон, за да предаде формите на морето, вълните, пухкавите облачета и кацналите в небосвода чайки. Да беше просякиня, лесно щях да я подмина. Но в тази жена имаше едно необятно достойнство, прежалено и нарисувано от водните бои. Как да подмина, нали и аз бях жена, нали ние, жените, така лесно чувстваме и преживяваме хорската несгода. Спрях се, не посмях да я запитам какво я беше принудило да продава нарисуваното. А и то можеше да се предугади. Пенсиите, лекарствата, сметките през зимата…
— Заповядайте, млада госпожице. Разгледайте картините. Те са изключително витални, каквито е редно да бъдем и ние, хората. Дори и да имаме кахъри, нищо не бива да ни отнема нашата жизненост. Ако някоя Ви допада, купете си. Моите картини не са никак скъпи. Колкото да има за обеда на моите близки.
— Да, чудесни са – казах полугласно.
Отворих портфейла си. Съчувствието ми се смеси с неудобството пред човека в нужда, ала най-силно надделя моето свято възхищение. Тя беше неподправеното изкуство, изнесено на улицата. Извадих банкнотата от пет лева, която ми беше излишна. Избрах една живописна рисунка с кей и лодки от двете страни. После се замислих дали можех да сторя нещо повече. С останалите пари трябваше да платя сметката за интернет и телевизия. Ако вземех дори още само един акварел, парите нямаше да ми стигнат, а мъжът ми нямаше да прояви разбиране. Той беше твърде прагматичен тип, опериран от съчувствие към недоимащите. Щеше да ме изругае. За момент си представих думите му:
„Ти луда ли си, не можеш да спасиш целия свят...“
— Добре – казах. – Отдавна ли рисувате? Сигурно не Ви е леко?
— Рисувам от малко момиче. Тогава беше за удоволствие. Сега се грижа за болната си дъщеря. Храня и зет си. Разчитаме на моята пенсия и на тези две ръце, които трябва да държат четката. За да ги има рисунките. Така – рече скромно, почти радостно тя. – За един обед. Вече съм на деветдесет и две години. Дано да живея още, че да има кой да рисува.
Тръгнах си с рисунката под мишница. Исках да скрия неудържимата си тъга. И съжалението. Да не ме види, че плача за нея. Стисках листа и си мислех как един ден и аз мога да се озова в нейната позиция, как и тя е била някога млада, с професия, с работещ мъж до нея. С уреден живот. Как една непозната ръка на улицата може да има душа и цветно минало. Постепенно навлязох в пасивната си безпомощност. Живеех неразбрана, недоизслушвана. Твърде интровертна, аз затварях емоцията вътре в себе си, в плахост и самосъжаление. Вместо да организирам хората около себе си, аз гледах отстрани. Платих интернета с последните си пари и най-после сложих край на това мъчно, тежко прибиране. За щастие мъжът и детето още бяха навън, можех да седна спокойно да си поплача, без да ме притесняват, без да убиват чувството с характерната мъжка небрежност. Разчитах на усамотението, за да се овладея, да се примиря, че не съм способна да измисля нещо по-добро за бедната жена. Седнах пред компютъра, реших, че фейсбук ще ме разсее малко от малко. Но нали още стисках рисунката, виждах как е очертавала контурите, как е добавяла меки нюанси, как някъде е слагала повечко вода, другаде оставила боята по-плътна и акцентираща. Обичта и носталгията в тази експозиция бяха премесени с острата нужда да нахраниш себе си и близките, да набавиш най-нужното... Сред изострената, грозна мизерия излизаше нещо красиво. Поплаках си. Слушах тишината около себе си. Тогава се сетих, че когато човек е прекалено свит, винаги може да използва като усилвател на идеите и болките си някой друг, чийто глас владее тълпите. Писах на една колежка от сладкарския цех. Тя лесно завързваше приятелства, често публикуваше в мрежата и се радваше на много последователи. Разказах ѝ. Излях си сърцето в няколко реда. Отначало реакцията ѝ малко ме смути. Тя се отнесе някак безстрастно, предимно делово. После осъзнах, че благородните дела искаха повече твърдост и прагматизъм, а не емоционална нестабилност. Тя веднага оформи един точен, кратък призив и го сподели в няколко местни фейсбук групи. Тя ги умееше тези неща. Изведнъж нещо ме успокои, макар и да не знаех доколко това щеше да помогне. Бях срещнала подкрепата на по-силен човек, както при други обстоятелства срещах подкрепа у мъжа си.
И тъй като часът напредваше, домакинската работа ме погълна и доразсея вълнението. Мъжът ми и детето уплътниха семейната вечер. Така до сутринта. Събудих се с мисълта за възрастната художничка, както човек се буди влюбен. Бях погълната от нейната орисия, нямах търпение да я видя, безпокоях се дали ще продаде нещо. Ами ако вчера бях единственият отзовал се човек? Ако и днес няма на кого другиго да разчита? Мъжът ми ми оставяше десет лева на кухненската маса – за цигарите и за храна. Винаги го правеше, преди да взема заплата. Нямаше да купувам цигари, имах две, щях да изкарам с тях. Нямаше да ям нищо. То така и не ми дойде апетит. Бях напрегната, притеснена, свита в очакване.
В края на работния ден, някъде към пет, поех с бърза крачка към градината. Дали щеше да е още там, дали не си беше тръгнала в този убийствен юлски пек? Стисках банкнотата, можех да си купя две рисунки. Милата, как ли щеше да се зарадва! Нямаше да очаква. Да се върна. Да я мисля, да уважа принудителния ѝ талант.
Когато завих, почти не разпознах мястото. Реших, че съм хванала друга пътека, че съм подминала жената или че там, където я намерих вчера, днес сергия беше опънал друг, много по-интересен търговец. Бордюрът, същият бордюр, на който тя трябваше да седи, сега не се виждаше, скрит зад стена от хора. Поне тридесет души. Чакаха културно в редици по двама. Хора като мен, прибиращи се от работа. Те бяха прочели. Те бяха прочели за нея. Те чуха гласа. Бяха дошли да купят рисунките на една достойна българка. Тя всичко разпродаде него ден, душичката ѝ сияеше. Бях изпълнена с такава мила признателност. С благодат. За мене не остана нищо. Не остана ни една рисунка. Понечих да ѝ дам непохарчената банкнота, но тя махна с ръка:
— Не е нужно, миличка. Пари изкарах днес. А и парите не са даром, те трябва да се заслужат. Ето на, ще се прибирам да рисувам, че рисунките ми се свършиха.
ЧАША РАКИЯ
За всеки, който е изгубил близък човек
Из вашите коментари за разказа:
Руска Моллова: Разчувстващо!
Христо Мария Желеви: Трогателна история! Благодаря!
Маруся Димитрова: Много тъжно, човешко, истинско!
Иванина Димитрова: Много интересен и разчувстващ разказ.
Ваня Гачева: Това са истините от живота, които майсторски сте описали! Успех!
Ива Видиновска: Преживяла съм загубата от първо лице. Знам как се борят болката и вината, че не си направил всичко… Майсторски си пресъздал емоциите! Адмирации!
Дворът се пълнеше със съседи и роднини. Като насън дойдоха хора, които не беше виждала с години – братовчедки, етърви, кумци… Защо не бяха минавали по-рано, докато Стамен беше още жив? Не го ли уважиха по задължение, защото така се правеше при смърт и нямаше вече как да откажат? Изведнъж брачният им дом беше заразен с предвестниците на смъртта. Тя знаеше, че тези хора ще дойдат само при най-лошото, затова се дразнеше от формалните им съболезнования.
Неда имаше и децата си до себе си. Синовете ѝ организираха погребението, тя само седеше до изстиналото тяло на мъжа си и го оплакваше. Беше ѝ дадено време да се сбогува с мъжа си, да остане при него, да бди над душата му.
Шествието на погребението очерни пътя от къщата до гробището. Неумолим пек разпукваше камъните и мраморите и правеше мъката още по-тежка. Гореше, а сълзите ѝ не свършваха. Прилоша ѝ. Прибраха я, сложиха я да полегне в една от горните стаи, далече от сюрията на жалеещите.
Дните ѝ минаваха с бавна тягост. Тя не можеше да напусне семейната къща, така щеше да предаде спомена за него. Синовете наминаваха често, понякога с внучетата. Тези малки, засмени звездички ѝ даваха малко утеха в безбрежното море от болка. Неда оставаше пазителка на стаите. Спалнята, където той спеше до нея, гардеробът, откъдето той взимаше ризите си, тясната кухня с окачената мрежичка за пазаруване, с която той носеше продуктите от магазина. Неда оглеждаше всички негови места – стола му за слушане на мачовете по радиото, диванчето за следобедния сън след прочита на спортния вестник… Тя сядаше на същия стол и чакаше по БНР да пуснат някой мач, а жуженето на коментатора прикриваше едрите ѝ глътки на плач. Тя се излягаше, както той правеше, и оставяше транзисторът да върви. Затваряше очи, мъчеше се да си го представи там, до нея. Разбуждаше се, оглеждаше се неспокойно, като да не може да излезе веднага от съня, питаше се дали няма да го види как се задава от двора с мрежичката в ръка, да го чуе как натъртва върху дъската на прага с наднормената си походка, как разгръща вестника и се ядосва от резултатите…
Най-тежко ѝ беше, когато трябваше да се храни. Тя не слагаше масата – празнотата и липсата на сътрапезник я пълнеше с ужас. Ядеше на крак или приседнала навън на пейката. Не готвеше, защото нямаше за кого. Струваше ѝ се престъпно да прави гозба само за себе си, отвъд принципите на една добра домакиня и съпруга.
Отвън пред къщата я намери един следобед братовчедка ѝ Мима:
— Милата ми. Тежко е, много е тежко, Неде.
— Дори не мога да ти опиша. Вчера беше до мене. Четиридесет години заедно. Деляхме този хубав дом. Един хубав живот. Не мога да оставя дома ни, а той ме поглъща в мъка. Всичко вътре ми напомня за него. Cпоменът ме разяжда. Иска ми се да върна мъжа си, но няма връщане. Остана само оплакването.
— Неде, зная, че Стамен обичаше да пийва по една ракийка на вечеря. Той не се напиваше, беше много премерен и културен мъж.
— Да, такъв си беше. Сипваше си по една малка ракиена чашка за здраве – кимна Неда с ведрина, сякаш още беше в къщата и всеки момент щеше да слезе до мазата за бутилката.
— Тази вечер преди да легнеш, извади една малка чашка от онези неговите, грапавите, налей я до половината с ракия и я остави да пренощува на масата. Ще ти помогне това. Нищо, че е само една чашка.
Неда се прибра. При мръкване тя легна в една от стаите на синовете. След смъртта не спеше вече в спалнята. А на трапезната маса беше оставила чаша с ракия, както Мима ѝ заръча. На сутринта вдовицата се събуди някак отпочинала. Сънят я беше държал по-непробудно от друг път. Тя сети повече сила и по-малко тъга. Като дете побърза да изтича до масата, за да провери чашата. Дали Неда се лъжеше поради силната си вяра и любов и задето чашата беше пълна наполовина, та не можеше да се прецени добре дали ракията беше намаляла. Но тя вярваше. Не ѝ стана по-малко болно, но онази заран тя за пръв път почувства присъствието на съпруга си. Тя вярваше, че той е там, до нея. Той беше отпил.
