Бяхме на гости. Децата играеха на килима, а едното беше зад компютъра си и изведнъж извика: „Пожар! Пожар!” Не беше в играта му. Беше в двора отсреща, превърнат в паркинг за група собственици на кооперацията. Една от колите гореше силно и вягърът заплашително разгаряше пламъка. Огненото кълбо вече облизваше с глад вратите на съседните гаражи и покривите им. Защураха се хора с бидони вода, с които успяваха едва едва да намалят пламъците. Те стръвно се надигаха от нови места и картината ставаше все по-зловеща. Всички телефони звъняха на 112, но оттам нямаше ответ. Децата се вкопчиха в нас, опитахме се да ги изведем от стаята, защото вече очаквахме взрив. Все пак някой бе успял „да пробие” линиите и след известно време пристигна пожарна и полиция. Мъж беше хвърлил коктейл „Молотов” върху незащитената в момента кола, която иначе е зад прилична ограда. Беше потеглил лъкатушно върху колелото си и в суматохата, беше избягал от местопрестъплението. Синът на потърпевшия – 17-годишен младеж, направи остра сърдечна криза и вдигна кръвно 150 на 90. С подръчен валидол, след тежкото гасене, близки потеглиха към най-близката болница. Сменили 2, а в третата – Пирогов, ги насочили към Трета градска за детски кардиолог. Неделя вечер в София! Събитието се случи в 20 ч., детето се прибра в 24!!!...
След провалената за мнозина вечер, последва заспиване в ранните часове на следващия ден. Стресът си казваше думата. Все пак алармата ме събуди, както обичайно и тръгнах да изпълня ангажимента си към няколко деца, с които пишем домашни през седмицата. Те са малки, будни, темпераментни, любопитни и критични. Истинско педагогическо и човешко предизвикателство за общуване. Нямаме време за много отклонения, но в кратките почивки, те непременно ми разказват нещо, което ги е впечатлило. Този път едното каза: „Г-жо, жената над нас, дето си тътри чехлите, си изгубила пенсията. Не цялата, малко от нея. Някой оставил бележка долу на асансьора и мама се качила да й даде парички. Уж ,че ги е намерила, де. Но баба Кинчи й казала, че няма нужда. Парите се намерили, а мама била шестата”...”А, това ли е входът?!”- казвам. Бях прочела подобна история във Фейсбук. А другото дете вмята: „Г-жо, а пък Филип снощи умря. Не можахме да го спасим. Носихме му вода и трошици, но той вече не искаше...” Настанява се тягостно мълчание. „Важното е, че искахте да му помогнете!” – казвам и моля да отворят тетрадката по английски, за да отклоня вниманието им от тъжните чувства. Решаваме домашните и си тръгвам. Филип е гълъба, за когото се грижеха през последната седмица. Бяха му направили картонен дом, в който имаше паничка за вода и постеля от ...здравец. Погледнах скривалището до входа. Гълъбът беше още там, безжизнен, завит с шепа грижовно поставени листа от здравец!...
Една вечер се преливаше в една сутрин. В два квартала на един град. Бяхме сменили стрелките на часовника, но не всички бяха променили себе си във времето.
СТРЕЛКИТЕ НА ВРЕМЕТО
Бяхме на гости. Децата итраеха на килима, а едното беше зад компютъра си и изведнъж извика: „Пожар! Пожар!” Не беше в играта му. Беше в двора отсреща, превърнат в паркинг за група собственици на кооперацията. Една от колите гореше силно и вягърът заплашително разгаряше пламъка. Огненото кълбо вече облизваше с глад вратите на съседните гаражи и покривите им. Защураха се хора с бидони вода, с които успяваха едва едва да намалят пламъците. Те стръвно се надигаха от нови места и картината ставаше все по-зловеща. Всички телефони звъняха на 112, но оттам нямаше ответ. Децата се вкопчиха в нас, опитахме се да ги изведем от стаята, защото вече очаквахме взрив. Все пак някой бе успял „да пробие” линиите и след известно време пристигна пожарна и полиция. Мъж беше хвърлил коктейл „Молотов” върху незащитената в момента кола, която иначе е зад прилична ограда. Беше потеглил лъкатушно върху колелото си и в суматохата, беше избягал от местопрестъплението. Синът на потърпевшия – 17-годишен младеж, направи остра сърдечна криза и вдигна кръвно 150 на 90. С подръчен валидол, след тежкото гасене, близки потеглиха към най-близката болница. Сменили 2, а в третата – Пирогов, ги насочили към Трета градска за детски кардиолог. Неделя вечер в София! Събитието се случи в 20 ч., детето се прибра в 24!!!...
След провалената за мнозина вечер, последва заспиване в ранните часове на следващия ден. Стресът си казваше думата. Все пак алармата ме събуди, както обичайно и тръгнах да изпълня ангажимента си към няколко деца, с които пишем домашни през седмицата. Те са малки, будни, темпераментни, любопитни и критични. Истинско педагогическо и човешко предизвикателство за общуване. Нямаме време за много отклонения, но в кратките почивки, те непременно ми разказват нещо, което ги е впечатлило. Този път едното каза: „Г-жо, жената над нас, дето си тътри чехлите, си изгубила пенсията. Не цялата, малко от нея. Някой оставил бележка долу на асансьора и мама се качила да й даде парички. Уж ,че ги е намерила, де. Но баба Кинчи й казала, че няма нужда. Парите се намерили, а мама била шестата”...”А, това ли е входът?!”- казвам. Бях прочела подобна история във Фейсбук. А другото дете вмята: „Г-жо, а пък Филип снощи умря. Не можахме да го спасим. Носихме му вода и трошици, но той вече не искаше...” Настанява се тягостно мълчание. „Важното е, че искахте да му помогнете!” – казвам и моля да отворят тетрадката по английски, за да отклоня вниманието им от тъжните чувства. Решаваме домашните и си тръгвам. Филип е гълъба, за когото се грижеха през последната седмица. Бяха му направили картонен дом, в който имаше паничка за вода и постеля от ...здравец. Погледнах скривалището до входа. Гълъбът беше още там, безжизнен, завит с шепа грижовно поставени листа от здравец!...
Една вечер се преливаше в една сутрин. В два квартала на един град. Бяхме сменили стрелките на часовника, но не всички бяха променили себе си във времето.
Божидара Димова
