Вървях през парка. Мислех си за изумителна метафора от стих, публикуван във Фейсбук и погледът ми минаваше бръснещо върху околния свят. Има обаче картини, които провокират и най-разсеяния поглед и се запечатват като изящните или точни думи, казани от магьосници на словото. Независимо дали искаш, или не. Говоря за живи картини, в които човекът участва реално или индиректно. Тази картина изглеждаше така:
Пейка пред алея с рози. Наоколо момичета с плитки и шарени поли карат кънки. Някак си избягват тази пейка. Там се е настанила достолепно и уютно жена без възраст, в шлифер и забрадка, но с оръфани сандали. Край нея има кашони с хартии, пластмаси, изхвърлени дрехи, нечия закачалка, чанта със скъсана дръжка, чадър със стърчащи спици и още други находки. Дали е изпитвала радост, откривайки ги днес или за нея е обичайно? По-необичайното е, че на този фон тя чете книга. Задълбочено. Погълната е. Не трепва, не реагира на шума от кънки и топки. Кучета излайват при среща със себеподобни, гълъбите доста нахално щъкат в търсене на трохите, с които са свикнали. Тя някак отнесено зад очилата, почти щастливо чете без да отгръща страници... Мислех да попитам мога ли да услужа с чифт есенни обувки, но не посмях да наруша покоя на света, в който беше потънала.
Бях я забравила задълго, сред многото живи картини, които очите ми отразяваха ежедневно. Наложи се за известно време да живеем при дъщеря ни и какво бе учудването ми, когато открих героинята от моята жива картина в парка, на пейката под прозореца на апартамента. Откривах я там сутрин и вечер. Мястото е почти магическо, особено на вечерна светлина. Изваждаше от десетки места на вечните багажи скрита храна, някое малко шишенце, цигара, вода. Понякога се спираха досадници, друг път грубияни, а и щедри хора с монета в ръка. Най-често се застояваше момче с голямо куче и си мълчаха дълго...Друг път изваждаше книга и се отнасяше нанякъде. Книгата изглеждаше еднаква някак. Попитах дъщеря ми за жената: - А, Стела ли? Няма да повярваш. Първият път я видях в 9ч. вечерта да чете книга на осветлението от витрината на книжарница „Хеликон”. После свикнах да я виждам под прозорците. Като я няма 2-3 дни усещам някаква тревога, но после пак се появява. Ти забеляза ли? Чете една и съща книга – „Без дом”...
Използвах всяка среща със съседи, за да разпитам за жената. Обикновено повдигаха рамене и казваха, че не познават всички клошари от квартала, но тази била странна – не проси и чете...
Най-сетне един ден срещнах човек, за когото казваха че е живата история на квартала. „А, Стела ли? Чете „Без дом”, нали? Имаше чудесен апартамент, бяха живели с мъжа й в чужбина, бяха напечелили пари, бяха се обзавели с вносна техника и т.н. Порадваха се кратко. Потрябвали спешно пари за болен роднина. Мъжът подписал някакви документи за малък кредит, като заложил жилището. Някаква пирамида с подходящи нотариуси се възползвала от наивността му и един ден дошъл съдия изпълнител с мутри и коли. Изнесли обзавеждането и техниката и запечатали единствения дом на Стела и мъжа й. Когато същия ден се върнали от посещение на роднината в болница, разбрали че вече са на улицата. Мъжът й получил масивен инфаркт и починал, а Стела пропаднала някъде за известно време. Когато се върнала, почти никой не я разпознал външно. Досетили се, че е тя по книгата. Била библиотекарка по професия и преди раздавала на всички в квартала подходящи книги според образованието, натюрела и възрастта на хората. Карала всички да четат и да обсъждат прочетеното, канела и писатели в кварталния клуб. След трагедията обаче, тя самата четяла само една книга. Човекът не беше сигурен къде точно преспива жената. Наоколо имало и стари, полуобитаеми къщи. Истината е, че сутрин пием първото си кафе „заедно”. Стела е на пейката, аз съм отворила прозореца и пуша първа цигара с кафето си. Понякога „случайно” оставям по нещо под пейката. Обула е обувките, навярно ще я видя и със якето... Захлажда се, пристигна есента.
Тези дни ни поканиха на гости. Стари приятели бяха станали новодомци в зрели години. Всичко беше по италиански дизайн, решено в бяло, в иначе лилав затворен комплекс. Когато си тръгнахме, неволно си спомних за Стела. За игрите на съдбата и за шедьоврите на литературата. Ако всеки можеше да знае какво заглавие на произведение е избрала за него Съдбата...
