Едно от телевизионните интервюта на режисьора Стефан Командарев завърши с негов въпрос към аудиторията: „А къде е Вашата лична отговорност?”
"Посоки" е един от най-успешните нови български филми с надежда за истинско родно кино, в което да няма рецитация и хората да са естествени като дишането. Получих този интелигентен подарък, заедно с доза безнадеждност по отношение на Посоката, която целокупно като народ сме поели. Всъщност си мисля, че сме народ, който няма общество и затова няма посока.
Във филма само в една столична нощ, само в пет сюжета-съдби имаше достатъчно смърт, безнадеждност и оръжия, и шепичка надежда. Открих я в края на филма и трябваше, защото съм от оптимистите, които са останали на тази територия. Според сценариста, реалистите и скептиците отдавна са заминали и продължават да заминават, за разлика от едно австралийско семейство, което избра Странджа за свой нов дом, от тайландка и англичанин, заселили се в поповското село Паламарца.....
В какво е личната отговорност да останеш без да се изгубиш? Може би се случва, ако правиш най-добре това, на което си способен. За няколко месеца съдбата ме обвърза с очна клиника в столицата. Срещнах прекрасни млади хора, които не си представят, че могат да работят друго, освен да лекуват. Те преглеждат и оперират почти всеки ден, от профилите им разбрах колко специализации имат в чужди клиники, в какви конгреси и конференции са участвали, какви статии имат в специализирани издания. За пореден път се уверих, че най-важното да имаш посока е да си значим в това, което си избрал и ежедневно правиш като себереализация.
Една от задачите на журналистиката е да докосва хората в дълбочина и да ги подтиква към морален избор. Сега това почти не се случва. Публицистиката е екзотичен жанр, а есеистиката е почти презряна. Има място за груби новини, лайфсайл и готвене. Един журналист, с малки изключения, трудно би се похвалил, че е развълнувал аудиторията или предизвикал полемика по значим въпрос. Движим се по скоростна пързалка с неясен маршрут и опасен финал. Та, на моята възраст личната ми отговорност остава възпитанието на две български деца. Това е високоотговорна задача към нацията при липсата на общество. Какво виждат и чуват децата от яслите през градините до училищата и колежите, стана ясно на всички. Десетгодишният ми внук ме завари неподготвена с въпросите: ”Ти известна ли си?” и „Ние имаме ли милион?” Неподготвена съм за агресията, която постепенно и трайно превзема територии.Изпълнена съм със страхове за дрогата, алкохола, педофилията, физическия и сексуален тормоз, геймърството.....И това е само малка част от случващото се, до което нямаме достъп. Ще бъде труден път. А личната отговорност е и в личния пример. Даде го скоро един американски треньор, защитавайки учениците си от безсмислена смърт. Обявиха го за герой. Едва ли е имал време да мисли за последствията – действал е по съвест. Както действаха и спасителите на тайландските деца.
„Save the childs” не е знак на пешеходна пътека или до училище, това е мисия и отговорност! Една от отговорностите, г-н Командарев. И моя лична. Нека всеки да поеме своята! Благодаря за филма!
