Всички сме свикнали на тази гледка. В нея няма нищо впечатлително. Баба и дядо. Той вървеше преди нея, облечен в тъмни, овехтели дрехи. Тя вървеше малко по-назад, клатушкаща се осезаемо. Беше в плетена, стара жилетка в цвят „синева“. С дълга, побеляла коса, хваната небрежно на опашка. Облечени бяха както средностатистическите пенсионери у нас: с дрехи, които по очевидни белези са носени над двадесетина декади. И въпреки всичко лицата им изглеждаха ведри. Излъчваха някакво спокойствие.
Едно момиче на метър разстояние от мен енергично стана от стола си и го отстъпи на възрастната жена. Госпожата от своя страна се усмихна широко. Видях добре този жест, макар да беше доста мрачно покрай нас. Дядото продължи да стои прав, обут в панталоните си тип потури и да се подпира от време на време на бастуна си. Ако тази гледка се беше разиграла пред очите ми в парка, то може би нямаше да ми направи кой знае какво впечатление. Но тъй като това се случваше в конферентната зала на четири звезден хотел, то аз бях леко вцепенена от контраста. Стоейки права зад последния ред, аз спрях за секунди да гледам модното ревю, на което присъствах. Навсякъде около мен изобилстваше от основно млади дами и господа, чиито облекла крещяха натрапчиво „лукс“. Появата на възрастните пенсионери към края на модното събитие за мен си беше вид аномалия. Тези семпли хорица някак си се късаха от пейзажа. А и за моята наивна натура още беше непонятно какво се случва.
В края на вечерта, след повече от два часа моден спектакъл, се чуха последните аплодисменти. Официалната част на събитието приключи. Няколко сръчни келнери, облечени в бяло и черно, внесоха блюда с ордьоври и хапки. Имаше разбира се и вино. Тъй като не консумирам алкохол се приближих до масата от страната на минералната вода. Бях една от първите, защото през цялото дефиле стоях права в края на залата, зад всички наредени столове. Бързичко си взех една бутилка с вода и когато погледнах около себе си, видях как бабата и дядото също така бързо като мен се бяха затичали към масите. Те обаче търсеха храната, като носиха бастуните си под мишница. Не мога да дам рационално обяснение защо една буца стегна гърлото ми. Нито мога да обясня с думи прости колко нелепо се почувствах. Само преди броени минути на първия ред на модното ревю бяха насядали уверени жени, сред които дори първата дама на България, а на няколко метра от тях стояха скромно облечени пенсионери, очакващи с радост няколко залъка безплатна храна.
Тръгнах си от мероприятието. На връщане в асансьора си направих едно селфи в цял ръст. Снимката много ми хареса. На отиване за събитието имах подобна, но не си я харесвах много. Бях с едно сако, което купих от магазин втора употреба, където напоследък обичам да пазарувам дрехите си. Леко се притеснявах, че няма да изглеждам достатъчно „на ниво“, макар много да харесах как си съчетах две поли в една визия. Най-интересното е, че когато се върнах от ревюто и се снимах, изпитах някаква естетическа радост: може би, защото все още нямам нужда нито от бастун, нито пък от необходимостта да търся безплатна храна. Дай Боже един ден да съм много старо бабче с богат житейски опит. Но дали тогава ще ми се налага да обикалям стратегически конферентните зали на луксозни хотели, за да заситя глада си? Няма как да зная какво предстои в бъдещето. Мога само да се доверя на Онзи, Който го е създал и да се моля тази бедност сред пенсионираното българско население да изчезне. Засега мога само да се моля за пенсионерите, да им купувам от време на време по един обяд, но това няма как да промени ситуацията. А може би освен молитва трябват и целенасочени дейности в тази посока. Защото вяра без дела е мъртва.
