Денят преди Великден – най-тежкият ден от цялото евангелие. Не мисля, че това е разпети петък. Все пак в западната културна традиция този ден е запомнен като „Good Friday“ („добрият петък“). Денят е добър, защото един перфектен Бог в човешка форма размени Своя живот в откуп за моята и твоята безсмъртна душа. И въпреки болката от несправедливата жертва, в която Исус беше пренесен, ние отправяме поглед към неделя. Денят на възкресението. Трепнем в очакване Той да победи смъртта и да смачка петата на старовременната змия Сатана. Но там, между петък и неделя, остава един ден. Ден, за който почти не се говори. Това е съботата. Аз я наричам деня на мълчанието.
В събота нищо не се случва. А може би греша? Може би тогава се случва всичко? Денят, който не е описан в евангелията, денят непосредствено след разпятието на Месията. Това е ден на агония и на разбити мечти. Представям си 11 изтерзани апостоли, които не могат да си намерят място. Не могат да осъзнаят как тези три години и половина са се изнизали измежду пръстите им и сега е дошъл краят. Мечтите за свободата на Израел са погребани в онзи нов гроб на Йосиф от Ариматея, където сега лежи техният Господ. През главите им минават какви ли не ужасни мисли, над които те нямат контрол: Защо Му повярвахме? Защо Му посветихме живота си, а Той стигна до кръста? Как не разбрахме, че Той няма да ни освободи от римляните? Сега какво ще се случи с нас, ще ни заловят ли? Къде сгрешихме? Защо се стигна до разпятие? И още, и още... Нормални, човешки въпроси, които не могат да поберат в себе си великия Божи план. И в тази събота, в която и небето мълчи, сякаш отчаянието царува. Жените, които са последователи на Исус, някак си стоически приемат съдбата си. Искат утре при ранни зори да отидат на гроба да го помажат. Таят в сърцето си различни диалози и откровения за личността Му, но не искат да дават гласност на най-големите страхове и мечти, дълбоко скътани в сърцата им. Затова и те избират мълчанието. И сякаш целият свят замлъква. Там някъде, между разпятието и възкресението, където нямаш друг избор, освен да чакаш мълчаливо с молитва в сърцето. Защото Бог е суверен над цялата земя и в Него лежи отговорът на всички въпроси. Но именно в мълчанието Той ни подготвя за отговорите.
Отговорът не закъснява. Идва неделният ден. Гробът е празен! Алелуя! Но аз продължавам да разсъждавам, че неделя няма как да дойде преди съботата да изтече. Няма как да стигнем до възкресението преди да сме минали нашата Гетсимания. И точно в долината на мрачната сянка Бог изковава нашия християнски характер, научава ни да вярваме в Него, дори когато е събота, а неделя е безумно далече. Точно в тишината на нашата болка и самосъжаление, сред съмненията и несигурността, Той ни води за ръка и ни подготвя за нещо голямо. Подготвя едни меки сърца, които с радост, със сълзи и с болка да приемат възкръсналия Христос. Не ни дава отговорите на готово, а ни оставя да усетим собствената си безпомощност, чакайки и осланяйки се на Неговата помощ. И когато неделята е вече факт, когато Исус победи смъртта, ние можем да сме истински свидетели. Защото заедно с Него сме извървели пътя до Голгота и сме устояли в чакането на възкресенската неделя, изтърпели сме агонията на съботата. Най-прекрасното откритие за мен е, че онзи Бог, който ме довежда със страхопочитание до кръста Си, е същият благ Спасител, който ми дава сили да устоя на изпитанието на мълчаливата събота. Той ми дава от Неговото дълготърпение, за да остана фокусирана върху личността Му, въпреки обстоятелствата в живота ми. И дори съботата за мен да продължи седмица, месец, година или две, то там, далеч в безкрая аз съзирам неделята. Виждам ясно чудото и вярвам, че Бог е способен да доведе до победа всяко свое дело в моя живот. Защото Той е Бог, защото победи смъртта!
И точно в събота си мисля за трикракия стол. Това е една прекрасна метафора, на която се натъкнах, четейки книгата на Бен Патерсън за чакането. В нея авторът определя вярата ни в Бог като трикрако столче. Единият крак е упованието ни, че Бог е любов, т.е. иска най-доброто за нас, защото ни обича. Второто краче е вярата в Неговата мъдрост,т.е. Той знае безпогрешно в своята мъдрост кое е нашето най-добро. И третият крак е осланянето на неговата сила, т.е. Бог е способен да осъществи най-доброто за нашия живот. Ако един от тези крака на столчето – любов, мъдрост и сила – липсват в нашия живот, то ние нямам как да седнем и да се опрем на двукрак стол. Затова трябва да имаме ясна представа кой е Бог и защо вярваме в Него. За мен това трикрако столче е от съществено значение особено през мълчаливата събота. Когато небето сякаш е онемяло за молитвите ми, то аз искам да „поседна“ на дълбокото упование в Божията любов, мъдрост и сила. Точно тогава, когато нямам отговорите, аз имам привилегията да се науча на вяра, по детски чиста. Да осъзная своята преходност и незначителност, да се смиря под мощната мишца на Бога. И да дочакам неделята, този Велик ден на възкресението на Исус. Денят на радост, в който Бог ще избърше всяка моя сълза.
„Денят след съботата беше първият ден от седмицата и на зазоряване Мария Магдалина и другата Мария отидоха да видят гробницата. В този момент стана много силно земетресение. Един Господен ангел слезе от небето, отиде до гробницата, отмести камъка от входа и седна върху него. Ангелът блестеше ярко като светкавица, а дрехите му бяха бели като сняг. Войниците, които пазеха гробницата, толкова се изплашиха от него, че се разтрепериха и заприличаха на мъртъвци. Ангелът каза на жените: „Вие не се страхувайте! Зная, че търсите Исус, който беше разпънат на кръст. Но той не е тук, а ВЪЗКРЪСНА, както беше казал.“ (Матей 28:1-6)
„Тогава Исус се приближи до тях и каза: „Дадена ми е цялата власт в небето и на земята. Затова идете при всички народи и ги направете мои ученици, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Святия Дух. Учете ги да изпълняват всичко, което съм ви заповядал. И помнете: аз ще бъда винаги с вас до края на света.“ (Матей 28:18-20)
