Днес е „Св. Валентин“. Интересен е и фактът, че на този ден почти никой не проявява любопитство към личността на самия Свети Валентин. Кой изобщо е този човек и каква е била каузата му?
Легендата разказва, че император Клавдий не искал мъжете да се женят по време на война, защото вярвал, че необвързаните са по-добри войници, тъй като при омъжените римски мъже се срещало нежелание да напускат любимите си и своите семейства. Римският свещеник Валентин се противопоставил на този закон и провеждал тайно сватбени церемонии. Заради това бил хвърлен в затвора и след това екзекутиран по заповед на императора на 14 февруари 269 г. сл. Хр.
Красива легенда, нали? Каузата на Свети Валентин е била свещеният християнски брак… не само шоколадът и картичките… Историята е поучителна, защото показва как един обикновен човек застава смело зад своите убеждения. Днес имаме огромна нужда да си припомним как дръзко е защитавано традиционното семейство в период, когато това не е било модерно. Сега също не е на мода бракът. Но като всяка мода, вярвам, че и тази ще отмине, а вечните морални ценности ще се съхранят.
Ако не ме лъже паметта, този празник на любовта е сравнително ново явление по нашите географски ширини. Не си спомням дядо ми да го е честитял на баба или баща ми на майка ми. Но, уви, дори без такъв „специален ден“ по-възрастната генерация имат щастливи и устойчиви бракове. Защо ли? Защото са живели с нагласата, че когато нещо във взаимоотношенията не е наред се проявява търпение, за „да го поправят“, а не да „ заменят“ обекта на чувствата си. А днес това е широко разпространено упражнение, практикувана наравно с купуване на нов смартфон на лизинг, теглене на кредит, избор на кинофилм, подмяна на сешоар...
Много лесно е да обявим човека отсреща за „виновен“, отколкото ние да положим усилия да станем по-любящи, по-прощаващи и по-търпеливи партньори. Изкуството е в това аз да се превърна в подходящ партньор, а не да чакам да се появи някакъв измислен във въображението ми обект, заимстван до голяма степен от Холивудските продукции... И сякаш само „специалния/ата“ супергерой (героиня) може да се появи на сцената на нашия нискобюджетен живот и да го превърне в „Уау – изживяване“ един прекрасен 14-ти февруари. И защо трябва да полагаме надеждите си на някой друг да ни направи щастливи? Радостта е състояние на духа и зависи единствено от нас. Сещам се за дузина библейски примери за герои на вярата, които са били радостни във всякакви тежки обстоятелства. И дори са карали без шоколад на 14-ти февруари...
Не ме разбирайте погрешно, не че е лошо да има още един празник в календара, но не е необходимо той да се абсолютизира. Защото на кого е нужно да се каже (и докаже) „Обичам те!“ само веднъж в годината? Това не е еднократен акт, а многократно, постоянно повтарящо се действие 365 дни в годината. А най-готиното е, че 24/7, 365 дни в годината има Един, който ни обича безрезервно. Това е Нашият Създател, който дари живота си за нас, „за да не погине ни един, но да има вечен живот“. Така, че цитатът който изниква в главата ми на този любовен ден не е нито от Шекспир, нито от Яворов, а от Божието Слово. Бог да ни благослови да обичаме винаги по този начин:
„Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, която звънти, или кимвал, който дрънка.
И ако имам пророческа дарба, зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, така че и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.
И ако раздам целия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползва.
Любовта дълго търпи и е милостива, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее,
не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,
не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.
Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме;
но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати.
Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.
Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице в лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.
И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.“ (I Послание към Коринтяните 13:1–3)
Лиляна Петкова
