„А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание“
Милосърдието е част от българската култура. Много народни приказки ни срещат с милосърдни протагонисти със златни сърца, които побеждават злото с добро. Момата винаги е не само красива и снажна, но и състрадателна. А момъкът притежава лъвска смелост, но и е милостив към слабите. Тези поучителни сюжети, които изобилстват в народното ни творчество, не са уникални само за нашата култура. Милосърдието или готовността да се помогне на някого от състрадание обаче има дълбоки корени в Библията като Плод на Духа, разгледана заедно с любовта, радостта, мира, дълготърпението и благостта.
Като че ли от всички разгледани християнски добродетели дотук, този звучи най-достъпно. Да нахраня един просяк с парче пица, да пусна стотинка в шапката на беден уличен музикант, да помогна на прегърбената на две баба да пресече улицата – лесно е, всеки го може. И мнозина от нас го правим периодично, за да си припомним колко добри хора сме. Но ако се замислим, ние всъщност даваме от излишъка си, т.е. нашата благотворителност не ни коства много. Тя е умерено премерена. Точно за нея ли обаче става въпрос в Божието слово?
Исус винаги е радикален в изискванията към своите ученици. Той никога не показва кратък път до най-значимите неща. Напротив, Неговият стандарт е толкова висок, че мнозина се отказват да са му последователи. Но Исус не ги спира. Христос работи с тесен кръг от посветени личности, които изгражда чрез лично взаимоотношение с тях. Той не им връчва един списък с неща, които да не правят и такива, които да извършват. Христос иска радикална промяна на мисленето и живота им. И това става само след като показва на учениците си един съвършен пример в разсъждения, думи и дела. Той изпитва дълбоко състрадание към онеправданите, идентифицира се наравно с угнетените. Докосва прокажените и те оздравяват, не се погнусява от най-маргинализираните членове на обществото, а яде и пие с тях. Изцелява, възкресява, поучава и най-вече спасява онези, които са най-нуждаещи се. Показва им на практика милосърдието като морална ценност, най-вече определена от живот, характеризиран от праведни дела, от доброта в полза на другите. Не звучи лесно. И не е.
Няма да използвам клишето Майка Тереза като пример, а ще ви разкажа една кратка история за стъпалото на Майка Тереза. Нейният крак не се е отличавал с някаква грациозност. Това се дължало на факта, че когато в основания от нея орден „Мисионери на милосърдието“ се получило дарение от стари обувки, Майка Тереза винаги избирала за себе си най-износения чифт. Той не винаги бил нейният номер, нито пък пасвал добре на стъпалото ѝ, така че постепенно тя си деформирала краката. За да може да има повече по-запазени обувки за нуждаещите се, към които тя проявила любов и милосърдие.
Когато чух тази история за първи път бях много впечатлена. Не че не съм информирана за големи или по-малки благотворителни кампании. Просто действието на Майка Тереза излиза отвъд рамката на дарението. Това е поведение на изграден християнски характер, който е минимизирал егоистичните желания във външните си прояви. Бог не очаква всеки християнин да бъде Майка Тереза. Но вярвам, че Той иска промяна първо в нашите сърца. Да бъдат отворени да израстват в правилна посока и да култивират всеки един добродетел с търпение и постоянство. А за да сме милосърдни преди всичко като първа промяна в нас се очаква да сме чувствителни и отзивчиви към чуждото страдание и болка. Да не сме себецентрични. Да осъзнаем, че не сме центъра на вселената. Вярвам, че това е първата крачка към живот в полза за другите.
