За втори път попадах на това място. И сега бях обхваната от смесени чувства. Част от мен искаше веднага да излезе от помещението навън, сред разгара на слънчевия ден, където се чуваше весела глъчка и кипеж на живот. Но просто не можех да откъсна поглед от череп № 617.
Батак е символ на национална гордост. Малката църквичка „Света Неделя“, в която около две хиляди души, предимно жени, деца и старци, са дали живота си мъченически за вярата си, е историческа забележителност. Но какво означава всичко това за мен? Нима Балканите не са раздирани от войни векове наред? Нима сега също няма мъченически умиращи хора в Сирия, Афганистан, Северна Корея? Какво прави за мен тази малка църквичка толкова специална? Фактът, че съм българка и това е част от националната ми идентичност – да, със сигурност. Но имаше нещо повече. И това повече го открих точно съзерцавайки череп № 617.
№ 617, 610, 566 бяха черепи на възрастни хора. Имаше и детски, но тези бяха на вече пораснали малчугани. Бяха прилежно надписани с черен маркер и поставени в църквата в нещо като позлатен ковчег със стъклен похлупак. Струпани бяха и много кости, подредени за разкош около черепите. Според мен имаше доста бедрени кости, но не твърдя това със сигурност: едно е да разглеждаш скелет в лекция по пластична анатомия, а съвсем друго e да го видиш в насипно състояние в църквата. Каквито и части от костната система да бяха поставени на показ, те стояха зловещо. Фактът, че бяха номерирани като папки в счетоводство, не ми създаваше чувство за организираност, а по-скоро за рутина. А тук виждах всичко друго, но не и последователност. Някога череп № 617 е бил жива душа. Дишал е, ял е, спал е, движел се е, обичал е, смеел се е и... е умрял. За мен най-силният въпрос е: Защо? Какво може да накара едно човешко същество да реши да се откаже от живота си? Да е готово да спре да съществува? Да се пожертва за някаква цел? И каква е тази идеология, която стои по-високо от инстинкта за самосъхранение?
Всички тези въпроси се блъскаха в главата ми като птици в клетка, търсещи пролука, която да ги отведе навън към свободата. Докато стоях забила поглед в черепа, една посетителка на църквата правеше видео запис на обстановката. В 21-ви век всичко се документира старателно. Но някак си още не е измислено устройство, което да улови атмосферата, да хване аромата, нюанса, чувството. И затова аз стърчах до ковчега с множество питанки. Знаех, че там не са отговорите. Там бяха само въпросите. Преместих се малко настрани и разгледах църквата. Мястото, където са се събирали християни. Ама не такива, като днешните. А посветени на своята идеология последователи. Които не са искали да приемат друга вяра. И са обрекли себе си и децата си на сигурна смърт, залостени три денонощия в малкия храм. Не са развели бялото знаме. Вярвали са, че в това свято място няма да ги постигне зло. И малката изровена дупка в единия ъгъл на църквата, останала да напомня как майките са се опитали да изкопаят кладенец, търсейки вода за своите деца показва, че това не са хора пораженци. А бойци от първи разред. Защото да застанеш зад това, в което вярваш и да дадеш живота си за него, си е подвиг.
Замислих се колко от християните днес сме готови да дадем всичко, за да опазим вярата си? Станали сме толкова изнежени, че лятната жега и зимния студ силно ни демотивира да заявим присъствие неделя сутрин на богослужение. А какво остава за някаква по-радикална жертва. Често чувам израза, че сегашното поколение е продукт на времето, в което живее. Но историята силно оборва това твърдение, показваща ни череп № 617 и редица други като него, които не са продукт на своето време. Нима предците ни са била по-твърди и целеустремени? Може би са били по-истински християни? И най–важният въпрос: Как са успели да живеят според убежденията си въпреки времето си?
Не очаквайте отговор от мен. Нито от череп № 617. Ние с него ще си помълчим. Аз за съжаление нямам какво да кажа, а той вече всичко си е казал.
