Попаднах на един текст, озаглавен Как да спасим нечий живот по време на терористична атака. Първият даден съвет беше да се огледаме за тихите хора, които не издават шум и не се паникьосват, защото може да им е трудно да дишат...
Статията е пълна и с редица други съвети, които звучат полезно, ако попадна в терористична атака. Но най-важното е да не се забравя дишането.
В последно време сякаш се наслушахме и нагледахме на терор. Цяла Европа е пламнала от нови и нови демонстрации на терористични групировки. Медиите до голяма част им съдействат като им дават достатъчно широка гласност, за да всеят масова паника.
Няма да забравя времето, когато работех в един софийски мол и с колежките обсъждахме най-актуалните терористични атаки. Тогава си спомням как споделяхме къде според нас са потенциалните места за такъв удар в София и дали ако се случи такова събитие в столицата ще има бързи мерки от страна на правителството. Повярвайте ми, не искате да чуете умозаключенията ни. В крайна сметка, пътувайки за вкъщи от работа си зададох въпроса: Ами ако се случи на мен?
„Дишай“. Ако се случи на мен ще си кажа дишай. Ще си поема дълбоко въздух, защото може да ми е последното вдишване. И после със сигурност ще изпадна в дива паника. Защото теорията не е като практиката. И може да е лесно да се дават съвети за това как да оцелееш и да помогнеш на другите по време на атака, но когато се случи на теб едва ли постъпваш като по учебник.
Вярвам, че освен паника, смут и смърт, терорът носи и нещо добро след себе си. Да, точно така, казах нещо ДОБРО. Доброто е, че в такива тежки моменти човек си задава важните въпроси, които сякаш сивото ежедневие заглушава. „Какъв е смисълът на живота ми?“, „Ами ако умра сега какво ще стане?“, „Това ли е животът – поредица от нелепи случайности и после... червеи?“ и много други. Едва притиснати до стената можем да осъзнаем кое е есенцията на живота. Да го приемем като дар и да го изживеем пълноценно. Да знаем, че ние сме една малка песъчинка от вселената и нищо не ни принадлежи. Абсолютно нищо. Дори последният дъх – и той е акт на милост към нас. И никога не знаем кой ден ще спрем да сме част от тази земя. Вярвам, че в такива моменти на страх, ужас и кръв на повърхността изкристализира крещящата нужда да обичаме и да бъдем обичани. Да не позволяваме на страха от непознатото, на страха от чуждото да ни превръща в апатични консуматори.
И точно в такива трагични моменти, когато се преумножава злото, виждаме надеждата. Виждаме различния пример. Виждаме героят, който не винаги носи наметало и има свръхестествени суперсили. Понякога героят кара такси. И просто има суперсърце, с което помага на жертвите на терористичната атака в концертната зала на Манчестър. И показва как ако преодолеем егоизма и различията си, може да се обединим. За да оцелеем. За да си помогнем и насърчим.
Изпитанията показват какви всъщност сме ние. Много е лесно да си добър и ведър човек, когато времето е слънчево и всичко ти върви по мед и масло. Трудно е да си герой, когато ти коства усилие, време, средства, репутация или дори собствения живот. Ако съм запомнила нещо от историята е, че истината рано или късно излиза наяве и за нея няма окови, политически режими и цензура. Затова съм убедена, че само християнството може да ни спаси в един свят на терор. Векове наред на ужасни гонения и преследвания не са пречупили истинските християни, независимо дали са ги хвърляли на лъвове или са ги горели като факли. Християнството е оцеляло. И ще оцелее. Защото е стъпило на фундаменталната основа на библейските истини. И защото виждам разликата. Свидетел съм как християнски държави отварят границите си за различните и преодоляват страховете си. Виждам как християни не само се молят за мюсюлманите, но им показват обич и подкрепа. И дълбоко вярвам, че „Съвършената любов изпъжда страха“ (1 Йоан, 4: 18).
Със сигурност терорът няма да свърши. Но ключовият въпрос е как ние ще отвърнем на удара?
