Българите не обичат да пътуват. Да, наистина, не обичат. Средностатистическият българин предпочита да си харчи парите по друг начин, не за някакви си разходки. Друго си е да се инвестира в някой и друг литър гроздова ракия, вместо да видиш малко свят. Не, не сме пътуваща нация. Фактите го сочат. Според Евростат средният брой на пътувания на глава от нашето население за 2014 година е 2,2. Това ни нарежда на предпоследно място. Със сигурност отпадаме от топ 10 на пътуващите нации. Същата тази статистика показва, че 50% от българите не могат да си позволят едноседмична годишна почивка. Дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна? Има 50% българи, които мога да си позволят тази почивка. И вярвам, че този процент ще се покачва.
Отегчени ли сте от статистика? Искате си пътеписа за Барселона, а аз продължавам да ви пълня главата с цифри... Не може без тях. Но не трябва и да се прекалява. А щом става въпрос за пътешествие – повече трябва да е динамиката и красивото описание на зашеметяващите гледки. А в Барселона със сигурност имаше изобилие от такива!
За мен посещението на Барселона беше мечта още от студентските ми години в Художествената академия. Този град беше олицетворение на всичко онова, за което бях учила в дебелите томове книги в часовете по История на изкуството. Исках да видя колко велик е този прехвален Гауди, застроил половин Барселона. Но исках и нещо повече – да усетя пулса на града, да се потопя в една така различна от нашата култура, да се срещна с различни типажи хора и да разбера какво ги очарова и какво ги отблъсква от Барселона. За мен беше жизнено важно прилежно да си „напиша домашното“ още от България и добре подготвена с тефтерче в ръка да зная къде и какво да посетя, как да организирам времето си в този метрополитен град, който според думите на екскурзовода разполага с 1 600 000 жители, но местното население веднага потвърждава, че заедно с туристите тази бройка набъбва с още няколко милиона. И това не е случайно – градът разполага с прекрасна природа, архитектура и седем съблазнителни плажа. Уви, аз посетих само един от тях, Барселонета, но за сметка на това, изживяването беше страхотно!
След като се прибрах в София след няколкодневен престой в Испания, няколко приятели ме попитаха как намирам Барселона, от какво съм впечатлена. В първия момент се замислих, защото въпросът сериозно ме затрудни. Просто имах толкова много впечатления, че не знаех как да ги изкажа лаконично, без да отегча събеседниците си. И сега ми е трудно да преценя какво толкова ме грабна в града. Може би е смесицата от аромата на море, приятелското полюляване на няколкометровите палми и усещането за спокойствие. Градът беше претъпкан, но сякаш никой не бързаше за никъде. През петте дни прекарани по барселонските улици, веднъж не чух клаксон да изсвири. Местните хора бяха любезни и усмихнати (повечето от тях) и макар да не говореха много-много английски, перфектно си изжестикулирвахме диалога – всеки на езика, който знае.
И макар атмосферата на дълги вечерни разходки по плажа да ми беше балсам за душата, аз в никакъв случай не пренебрегнах страстта си към църквите. За мен беше привилегия, че посещавам още една християнска държава. Нейното католическо наследство ме провокира да бъда изследовател по пътя на вярата. Естествено, католическите катедрали бяха навсякъде. Всички сме чували за базиликата „Саграда Фамилия“, шедьовъра на Антонио Гауди – да, наистина е зашеметителна забележителност. Но авантюристичният ми дух беше пленен от един не чак толкова комерсиален обект – хълмът Тибидабо. Името произтича от латинската фраза tibi-dabo, означаваща „ще ти дам“, която се асоциира с библейския текст, записан от евангелист Матей, който разказва как Исус е изкушаван от дявола точно с това обещание „ще ти дам“, ако Исус му се поклони. Монасите счели, че този хълм е перфектната локация, пресъздаваща сцената, в която сатана изкушава Исус на висока планина, обещаващ му всичките царства на света, само и само да се покори на дявола. И така се построява „Храмът на святото сърце на Исус” на хълм над Барселона. Още докато не се бях изкачила до църквата предусещах, че това ще бъде уникално изживяване. Само издигайки очи към Тибидабо виждах статуята на Исус, разперил закрилнически ръце. Не бях в Бразилия, не бях в Рио, но и тук, в Барселона, имаше статуя на Спасителя, която символизираше надеждата и упованието за всеки един християнин.
Ретро влакчето скрибуцаше нагоре по хълма. Вълнувах се. Имах чувството, че се движим по вертикала и постоянно си задавах въпроса: „Как вярващите християни преди години са се мотивирали да посещават това високо и отдалечено място?!“ Все още не съм си отговорила на 100%... Машината спря. Туристите излязоха, а аз тръгнах със замах и телефон, в готовност за снимки. Първите няколко секунди само гледах с полуотворена уста. Беше красиво. Църквата, гледката на Барселона там, долу...магическо. Храмът наистина създава чувство за величие със своите 175 метра. Вътре погледът е привлечен от изкусни витражи, пресъздаващи различни сюжети, но аз останах впечатлена от един, наречен „Изкушение“: гледка към Исус на хълма и сатана, предлагащ му всички богатства, стига да му се покори. Интериор със стабилни послания, но аз исках да стигна най-горе. Изкачих се до самата статуя на Исус на върха – онази прекрасна скулптура, която гледах в далечината от кокетните барселонски улички. Не можех да откъсна поглед от разперилия ръце Исус и от зашеметяващата гледка надолу. Снимах и гледах и пак снимах и гледах и времето сякаш беше спряло. Само един въпрос ме глождеше: „Защо са построили увеселителен парк до църквата?“. Може би е част от сценографски проект да се покаже нагледно що е то изкушение? Или просто виенското колело и монасите вървят ръка за ръка?... както и да е. Замислих се на колко изкушения „Ще ти дам“ трябва да казвам не постоянно – в мислите, думите и делата си. И колко „увеселителни парка“ се опитват да ме отклонят от реалния ми път в живота. И все пак... да си топнеш крачето в Балеарското море си е готино!
Така че, вие прекрасни 50% от българите, които можете да си позволите това: пътувайте! Наистина: пътувайте, защото това обогатява. Защото животът е повече от храната и мола. Има неща, които можем да научим само с раница на гърба.
