Традицията очаква от присъствието да бъде потиснато същевременно „широко“ и доловимо. Крачиш по разсеяните коридори с вградени лица. Виждаш ги ежедневно и забравяш незабавно. Люпилня за ентусиасти или поне такива, които преживяват повече от година преди да започнат да се крият из спирките на метрото, когато видят „познат“.
Не, че си позволяваш да си луд, само напомняш на себе си, че си и продължаваш към храма за вопли. Разбира се, както и да го оцветиш, си остава сива и несръчна сграда, която ти се предлага мегаломански с възможните си апокрифни текстове и неспирен поток амбициозно разпятие. Откриваш, че каквото и да прочетеш, посетиш или участваш, сакралността на избора ти бива запазен само в онзи порутен момент, когато се случи да прескачаш телената мрежа отделяща те от Южното крило и частта предвидена за „реновиране“. Ровиш се в прах и боклуци, пресни изпражнения и археологически данни от 69-а. Взимаш най-очевидното, а именно библиотечна карта на дама, съществувала през 58-ма и пощенска картичка на черно-бяла жена, която май е мъж, но скулите й си заслужават.
Запомняш го завинаги, защото е тайно и не би се случило на никой другиго. Поне не в същото време.
Разделил си вниманието в няколко нива порицание над околното. Съдиш себе си, че стоиш тук, докато можеш да стоиш „там“. Съдиш „тук“, че не те е отвело до там. Съдиш тези, които не различават „тук“ от „там“.
Времето е светло и гъделичка очите ти. Някой ти предлага бира и вяло се усмихва. Пиете я в най-огромната аудитория, защото всички са забравили да я заключат, а вие юдейски се наслаждавате на откровението да не разбирате това, което останалите очакват да знаете. Компанията ти е момиче с шумни мисли, което постоянно се извинява и маневрира в изреченията си, защото се бои да не отегчи повече себе си, а понякога и теб. Ти не се противиш и я следваш до бариерите, които оставя. Успявате да превърнете претенциозната катедра в щедър занаят за неверници, които само чакат някой да ги поиска неподготвени. Всичко е пригодено към това, че бирата ви е така направена да свършва, а вие дори не помните кога отскачате към това да я замените с фласка Портвайн.
Дворът се е разлистил, всички в него са избуяли разбойници, които мислят прекалено през себе си и бързо омръзват. Някакви лица свирят по инструментите си с пръсти, разменят музика и вечно млада любов, която накъдря звуците и стряска минувачи. Рано е и топло, ослепително ярко, дори ясно. Крачите през време и нужда, носите си думи и знаете, че нещо не може да продължи, ако не трябва. Всичко може да се завърти и промени, за малко да устои така, а после отпусне.
Благодарите си за дните и отминавате в други. Разбира се, и това е за малко.
