Едно дете се унася във влака. Влакът продължава да се движи и цялата тая тишина е толкова грозна, когато едно дете е много повече, отколкото да бъде оставено да спи. Хайде да се развеселим. Да се посмеем, докато лежа на колената ти и си мисля за пролет. И как всичко е можело да е толкова леко, въздушно, само ако малко се развеселим.
Виждам в спалнята им вечер. Дърпат завесите, за да им свети небето. Толкова са възрастни, че спят на отделни възглавници.
Да си неутешим е безнравствено!
Викам срещу стъклото на тяхното небе, докато не се разцепи в сън и заглъхне. Денят е винаги скромен на закани. Никой вече не съкращава името ти. Ти имаш и чин, и сан, и десет букви, които те гонят от удоволствието да си две срички.
Намерих го да зяпа мравките, катерещи се по връзките на обувките му. Слънцето го полюшваше в сантиментална дрямка по времето, в което за пръв път бе открил това място. Типично за насилствената свобода е да не знаеш с какво си я заслужил, нито какво да я правиш. В усоите на обедната почивка имаш премалко време да резширяваш светове. Косата му стои свита около лицето и безжизнено се полюшва от косите движения на челюстта. Преди дванадесет години бе побрал живота си в раница и построил го отново на същата пейка. Сега не помнеше какво продължава да забравя от сутринта, но детайлно знаеше мириса на сгънатите ризи, тефтера и малкото пари в купчината на съществото, което донесе тогава.
Не знаеш кога си изпуснал себе си сред другите, но винаги усещаш когато е така, а тях ги няма.
Дневната светлина разхвърля времето ти и моли за действие. Свидетел си на правдивото покушение над смелостта. Над опита да изиграеш себе си – по-добре. И това е причина за достоверност. Ти си причина. Защото как да повярваш на нещо без материя и плътност. „Нещата“ имат места и ред и не могат просто да бъдат измисляни и изоставяни, нали? Винаги трябва да има някой, който чува и вярва, че това е така. И това не си ти. Това не си ти, защото ти си създател, а създателите са неправдоподобни.
Ти си до тук и трябва да намериш някого.
Противно е да се отнасяш недостойно с чужди решения, затова търсенето ти опира в това да почакаш. Чакаш малко, защото не знаеш как повече и започваш.
И като изпълзиш така от себе си се сещаш за началото и как влакът е място да размениш с някого каквото там не ти трябва. Да се събудиш, защото никой не обича да размества каквото не е негово... И когато не очакваш, наистина ти се случва всичкото и всъщност нищо не се случва, докато кривите ти пръсти не го съединят, защото страхът в обувките за очите е глад.
