Кривата сухота, която вечерното бродене изисква от госта си, е желание за отдръпване от околното. Съзерцанието над липсата е излишък от многото. Спускаш се по мълчанието на тротоара, шмугваш се в нощта и кротко дишаш. Кротко, без бързане. Не я мърсиш. Дишаш я - разперил ръце благодарност и разглеждаш. И понякога ти се дощява да ѝ говориш. Да прилагаш сравнения, подобно на допир за свойственост. Много са тези, които биха Ви разказали какво е да се изнизваш от настоящето, и това не винаги е алкохол.
Жак е кротък младеж. Той излиза единствено вечер и никога не избира къде да отиде. Има обли рамене и тънък врат. Очите му – не съм ги виждала още.
Това, което бих Ви разказала не прилича на това, което се случи, но това са само обстоятелства, които Вие ще изберете.
Светлината се спускаше в нощната му лампа, като че уловила достатъчно от присъствието на предметите, за да го отрече. Болнавото му тяло крепящо се на лакти, крепящи се на купчина хартии и записки бе готово да рухне при първия лъч тъмнина. Но всички знаем, че тъмнината не ни обзема на части и никога не бихме я отделили от представата за внезапна дълбочина. Или така както в непрогледност сме сигурни къде точно сме се поставили и колко ще отнеме, а може би и даде на тялото ни движението, в което се отместваме и променяме, в каторжническите размери на стаята, той е неподвижен като господар. И ето, виждаме него – бунтовник срещу собственото си присъстие, кротко да влачи края на денонощието. Ние останалите бихме предположили, че е обезумял от мъка или друго подобно състояние, способно да раздвижи човешките очаквания, но ето тук в уюта на предписания му човешки лик той забавяше времето. А времето има цялата вместимост за подобни избори, направени срещу съществуването му.
Може би от някого с подобно име очакваме да бъде трескав и тревожен, да скочи и излезе на улицата, но наистина, нищо не се случва толкова буквално. Тромавата нужда от първичност в действията е махалото на часовника, който го няма. Августин го нарича подвижен образ на неподвижна вечност, а това е от нещата, които не бива да се сместват. Затова Жак ги разделя. Жак ги разделя толкова добре, че дори не е полудял.
Малките предмети, които отдръпват вниманието от цялото, за да го създадат като такова са това, по което Жак разбира, че изобщо съществува. Кръгът на масата е белег за това, че там е стояла чаша - Жак знае, че го има, защото той е оставил чашата.
И това са белезите на увереност в настоящето, но той отскача от него и ние не го разбираме, защото не сме възпитани в способностите на възможното, затова и си го обясняваме чрез присъствие. Това да го видим сега би ни помогнало да си представим как го няма. Да определим границите на нашия свят. Но достигането до пространството на „другостта“ изисква нарушаване на правилния ред на живота. Движение НЕ механично и извън нас. Движение отвътре, толкова тънко, че едва доловимо.
Жак се движи и нарежда. Ръцете му се реят омагьосано и дирижират нещо, което ние не помним. Той ми вярва за публика, защото знае че не мога да отнема нещо, което не мога да видя. И там в тлеещия квадрат, взел се за стая на Жак, се случваше това, което всяко мислещо същество би пожелало за себе си. Да не вярваш във времето и самото време да ти повярва. Да се откъснеш. Да те има и няма.
Много по-малко от личностно величие или алтер егото на Фауст е сърцевината на тази стая. Това сме или аз, или ти, решили да отмахнем похлупака и машината на тялото да заскърца в непознат устрем.
