Подаяния

Прибирам се от тренировка. На светофара срещу Света Неделя седи просещ възрастен човек и дрънчи с канче срещу лицето ми през цялото време, докато изчаквам да светне зелено. Става ми мъчно и се чувствам виновна. 

След това се замислям. Как хората в живота ни рядко правят нещо различно от това да дрънчат с канче пред лицето ни и парадно да развяват своите нещастия или необходимости.

"Самотен съм! Обръщай ми внимание".

"Постигай успехи, искам да ме накараш да се гордея".

"Обичай ме, не мога да живея, ако не ме обичаш".

"Харесвай близките ми, иначе ме натъжаваш".

"Ожени се за мен, роднините ми искат сватба".

"Работи семейния бизнес, за какво сме го развивали иначе".

"Слушай ми оплакванията, аз просто имам нужда от внимание и някой да ме изслушва".

"Излизай с мене, аз искам да се опознаем по-добре".

"Помогни ми с изпитите, аз много се затруднявам".

"Усмихвай се, натъжаваш ме, ако те гледам тъжен".

"Ако си ми приятел, разбирай ме и недей да ме съдиш!"

И така, докато не ти стане мъчно и не се почувстваш виновен. 
Че ядеш, докато някой е гладен. Че се усмихваш, докато някой плаче. Че си седнал да почетеш книга и да се порадваш на малко тишина, докато някой иска да те види.Че си успешен, докато някой се проваля. Че си слаб, когато на някого му е потрябвала силата ти.Че си човек, докато някой отказва да има силите да бъде. 

Но тъжната истина е, че ако дадеш по левче от заплатата си на всеки просещ, накрая ти ще си просещият. И ако подаваш ръка на всеки, за да го извадиш от тресавището му, накрая теб ще те завлекат на дъното му.