В настоящата статия е направен кратък преглед на действията за реагиране на промени в климата – в международни и европейски мащаби, и се анализира дали националната климатична политика на България е ефективна. Основание за това дава един повтарящ се в редица анализи извод, че в България политиката и действия за реагиране на промените в климата не са от първите точки в дневния ред на политиците и обществото. В същото време данни от специализирани наблюдения и резултати от научни изследвания свидетелстват за все повече неблагоприятни ефекти и увеличаващи се рискове от тези промени по целия свят. У нас, както националното законодателство, така и предприеманите действия, не осигуряват ефективно в достатъчна степен реагиране на промените в климата с отчитане на специфичните за страната рискове, свързани с тези промени. Това пише в своя статия Антоанета Йотова от Климатека.
Защо е необходимо да има политика за реагиране на промените в климата?
Климатичните промени в съвременната епоха се проявяват по много и разнообразни начини в различните части на планетата. Данните от измервания, провеждани от националните хидрометеорологични служби, и научните изследвания, базирани на тези данни, показват, че в глобални мащаби промените в климата най-общо се характеризират със затопляне – т.е., към момента е регистрирано повишение на средната глобална температура с около 1,2°С спрямо стойността ѝ в края на ХІХ век. В регионални/континентални мащаби климатичните промени могат да са разнопосочни – в един регион да има затопляне и/или засушаване, а в друг захлаждане и/или наводнения. В още по-малки мащаби – отделни държави и райони в тях, промените в климата се “маскират” в много голямо разнообразие от прояви, което затруднява да се види общата картина.
От друга страна, през последните десетилетия все повече от ефектите, които предизвикват климатичните промени, имат отрицателно влияние върху икономиката и хората. По данни на Световната метеорологична организация (СМО) през 2021 г. нивата на трите най-важни парникови газове в атмосферата – въглероден диоксид (CO2), метан (СН4) и диазотен оксид (N2O), са достигнали нови рекордни стойности. Също според СМО, „повишаването на атмосферните концентрации на CO2 води до каскадни ефекти чрез други ключови климатични показатели… и рискове за постигане на устойчиво развитие.”
В медиите промените в климата най-често се представят чрез факти за рекордни – високи или ниски, температури. През последните десетилетия обаче, тези промени се характеризират с все по-чести и по-интензивни екстремни прояви на времето по целия свят. Според доклад на службата на ООН за намаляване на риска от бедствия, броят на бедствията е нараснал близо два пъти, от 3 656 в периода 1980 – 1999 г. на 6 681 в периода 2000 – 2019 г.
Броят на екстремните метеорологични събития през последните десетилетия е нараснал почти двойно. Източник снимка: Adobe Stock Images (свободен лиценз).
Съответно все повече са рисковете за хората, свързани с климатичните промени, като тези рискове са по-добре изразени в по-малки мащаби – национални и местни. Така например, в специализирано изследване за България се установява увеличение на рисковете и уязвимостта на основните сектори на икономиката от промени в климата.
Глобалният характер на процесите, обуславящи промени в климата, налага формирането на политики за реагиране на тези промени да става на международно ниво чрез съответни правно обвързващи споразумения.
Основните международни споразумения за климата към момента са: Рамковата конвенция на ООН за изменение на климата (РКОНИК), Протоколът от Киото, който регламентира международните действия до 2020 г. включително, и Парижкото споразумение, което задава рамката на действия за реагиране на промените в климата от 2021 г. нататък.
В тези споразумения е заложена целта увеличението на средната глобална температура, спрямо стойността ѝ в края на ХІХ век, да се ограничи до 2°С и евентуално – до 1,5°С към края на настоящия век.
Всяка страна, ратифицирала Парижкото споразумение, в това число и България, трябва да изготви план за действие в областта на климата – Национално определени приноси (НОП). В тези планове страните информират за действия, които ще предприемат за намаляване на емисиите си парникови газове, както и за действия, които ще спомогнат за адаптиране към променящия се климат. Страните от Европейския съюз (ЕС) участват съвместно за постигане целите на Парижкото споразумение, като поотделно нямат задължение за национално определени приноси, но трябва да изпълняват съответно законодателство в рамките на Съюза.
Климатичните промени, като основен приоритет в политиките на ЕС, са заложени в обявената през декември 2019 г. рамка за Европейска Зелена сделка – „нова стратегия за растеж, която има за цел да превърне ЕС в справедливо и проспериращо общество, с модерна, ресурсно ефективна и конкурентна икономика, без нетни емисии на парникови газове към 2050 г.”. Целите на действията за реагиране на промените в климата в ЕС са конкретизирани в редица документи, но основно в европейския Закон за климата – правно обвързващ акт за постигане целта за климатична неутралност на ЕС до 2050 г. Този Закон е важен с това, че задава общоевропейска рамка за осъществяване на националните политики за реагиране на климатичните промени. Всяка страна-членка със своята национална климатична политика трябва да допринася за постигане на европейските климатични цели.
Поради необходимостта от участие на много страни и отчитане на различни интереси, процесът на формулиране и осъществяване на политики за реагиране на промени в климата и на международно, и на европейско ниво е много бавен. Това в голяма степен се дължи и на особеностите на тези политики, а именно:
те са „хоризонтални“ – по един или друг начин засягат всички сектори на икономиката и обществения живот, а дейностите за осъществяване на тези политики изискват участие и принос от всички държавни институции и органи, както и от бизнеса, неправителствените организации и гражданите;
осъществяват се с много на брой и разнообразни действия, които са два основни вида: действия за смекчаване на неблагоприятни ефекти от климатични промени и действия за адаптиране към вече случващи се такива.
Действията за смекчаване на неблагоприятни ефекти от климатични промени се определят основно от договорените международни и европейски политики за реагиране на промени в климата, докато
политиките за адаптиране към климатични промени следва да се формират най-вече на национално ниво
с отчитане в максимална степен на специфичните национални условия, включително рисковете, свързани с климатичните промени.
Трябва да се има предвид също така, че за постигане на практически резултати от политиките за реагиране на промени в климата е необходимо прилагането на комбиниран подход “отгоре-надолу” – “отдолу-нагоре”. Посоката “отгоре-надолу” означава следване и съответно прилагане на международните договорености и решения за реагиране на промените в климата от националните правителства. Посоката “отдолу-нагоре” е свързана с иницииране и предприемане на действия в синергия с тези, които е взело дадено правителство, но независимо от него. Чрез такива действия, а те могат да бъдат – инициативи за информиране и обучение по прилагане на специфични за даден регион или даже отделна община политики, осъществявани от неправителствени и общностни организации, фирми от частния и публичния сектор и отделни граждани, се подобрява капацитетът на обществото за реагиране на промените в климата. Това е особено важно по отношение на действия за адаптиране към вече случващите се промени, защото е напълно възможно да не става дума дали, а как по-бързо и адекватно да се адаптираме към тях, както и във все по-голяма степен да бъдем подготвени за предстоящи такива в близко бъдеще (сп. Наука, бр. 2/3013, стр. 65).
Действия за реагиране на промени в климата в България
В България, макар страната да е ратифицирала всички международни споразумения за климата и да е член на ЕС, и политиците, и повечето хора нямат разбирането, че климатичните промени оказват влияние и имат пряко значение за живота им. Липсва визия за осъществяване на национална политика с конкретни действия за реагиране на климатичните промени, въпреки наличието на данни от наблюденията и резултати от научни изследвания, свидетелстващи за все повече неблагоприятни ефекти от тези промени у нас. Нещо повече, след 15 години членство в ЕС
България няма ясно формулирани общонационални цели и приоритети за развитието си,
които да са консенсусно приети с оглед на националните нужди и интереси, като същевременно да допринасят за изпълнение на всички международни и европейски ангажименти на страната. Членството в ЕС обаче ни задължава да въвеждаме и изпълняваме съответното европейско законодателство. Затова през 2014 г. бе приет Закон за ограничаване изменението на климата (ЗОИК).
Към този момент България е една от малкото страни в ЕС с подобен закон. С него обаче се уреждат предимно правни отношения, произтичащи от задълженията на страната по международната и европейската схеми за търговия с квоти за емисии на парникови газове. От приемането си досега ЗОИК е променян много пъти, основно за да отразява/транспонира съответни директиви на ЕС, най-вече – за изпълнение задълженията на страната по европейската схема за търговия с емисии на парникови газове. Безспорно привеждането в съответствие на националното с европейското законодателство е необходимо, но предвид все по-неблагоприятните ефекти от промените в климата у нас поради по-честите и по-интензивни екстремни прояви на времето, то е крайно недостатъчно като национална климатична политика.
Националната стратегия и План за действие за адаптация към изменението на климата
Крачка напред по отношение на национална политика за реагиране на промени в климата бяха изготвянето на Националната стратегия и Плана за действие за адаптация към изменението на климата, приети от МС на 23.10.2019 г. – „референтен документ, определящ рамка за действия за адаптиране към изменението на климата и приоритетни направления до 2030 г.“. Наличието на този документ е необходимо, но също недостатъчно условие за реално осъществяване на такава политика. Заложените в него действия, конкретизирани за 9 сектора (селско стопанство, биоразнообразие и екосистеми, гори, енергетика, човешко здраве, туризъм, транспорт, градска среда, води), обаче са добра основа за формулиране и предприемане на практически мерки в тези сектори, с оглед на адаптирането им към промени в климата.
Одобреният от служебното правителство през октомври 2022 г. проект на Дългосрочна стратегия за смекчаване на изменението на климата до 2050 г. би следвало, но едва ли ще бъде практически полезен документ за осъществяването на национална политика за реагиране на промени в климата. Някои конкретни негови недостатъци са: „Направеният в края на документа (стр. 95 – 98, глава 7.9 Въздействия върху околната среда) опит за частичен сравнителен анализ (за движението на нивата на емисии от парникови газове), както и някои коментари за системните разходи при различните сценарии са недостатъчни, за да даде стабилна основа за политически избор на сценарий (или на комбинация от сценарии) за бъдещото развитие. Важният раздел в тази глава „Рискове, свързани с изменението на климата и уязвимостта на околната среда в България” (стр. 99 – 101), е много кратък, съвсем общ и не дава конкретни насоки за управление на все по-големите рискове от климатичните промени у нас, така че да се надгради оценката на тези рискове от 2014 г.“ (Становище по Проект на Дългосрочна стратегия за смекчаване на изменението на климата до 2050 г. – обществената консултация със срок 14.10.2022 , стр. 6).
Възможност за формиране на политика и финансиране на конкретни действия за реагиране на промени в климата дават и националните програмни документи – Споразумение за партньорство (СП), Оперативни програми (ОП), Планът за възстановяване и устойчивост и други, регламентиращи използването на средства от европейските фондове. След приемане от Европейската комисия (ЕК) тези документи стават национални законодателни актове. В тях е необходимо да се заложи изпълнение на изискването – като хоризонтален критерий, определена част от европейските средства по всички програми да се използва за финансиране на мерки, свързани с изменението на климата. В програмния период 2014 – 2020 г. изискването беше за 20%, а за периода 2021 – 2027 г. е 30% от евросредствата да се използват за такива мерки. Оценка как точно се изпълнява това изискване се прави след приключване на програмния период и „Прегледът и анализът на документи за интегриране на политики и мерки за реагиране на промени в климата в СП и ОП на България за програмния период 2014 – 2020 г. най-общо показва добри намерения в началото и недобра реализация на тези намерения при изпълнение на ОП.”.
Освен това
действията, свързани с осъществяване на политики за реагиране на промени в климата в България са предимно реактивни, а не проактивни –
предприемат се основно в изпълнение/транспониране на задължителни актове на ЕС и без отчитане на национално специфични обстоятелства, в частност – на увеличаващите се специфични рискове от неблагоприятни ефекти на климатичните промени у нас.
Формулирането и осъществяването на национална политика в която и да е сфера не трябва да зависи само от международни ангажименти на страната или от наличието и размера на външно финансиране. По отношение на политиките в сферата на околната среда, в частност – на политиката за реагиране на промени в климата, е съществено важно да се отчитат националните и местни особености като проява на глобални и регионални процеси. В България от години не само не се решават, а още повече се задълбочават съществуващи проблеми – не толкова и само от самите ефекти на климатичните промени, а от неразбиране и неглижиране на необходимостта да се провежда последователна климатична политика, така, че да се намалят последствията от негативните ефекти на тези промени. По-точно, необходима е национална климатична политика, с която да се управляват по най-добър начин увеличаващите се рискове от климатичните промени.
Цитираното по-горе изследване за рисковете и уязвимостта на основните сектори на българската икономика от климатичните промени може да бъде основа за такава политика, която:
прилага цялостен и проактивен подход;
фокусирана е върху превантивни действия, като същевременно във възможно най-голяма степен се прилага принципът на предпазливостта – да се формулират и финансират най-подходящите мерки за превенция на отрицателни последствия от климатичните промени;
прилага във възможно най-голяма степен методи за управление на кризи.
Стъпвайки на тези основни принципи, една ефективна национална климатична политика е важно да включва действия и мерки на местно ниво, така че по най-добър начин да бъдат отразени съответните специфични рискове, свързани с климатичните промени. Лоши практики – като например Плановете за управление на риска от наводнения, които не се обновяват регулярно според изискванията за тях, следва да бъдат прекратени.
Изложеното дотук показва, че досегашната национална климатична политика на България не е достатъчно ефективна и за страната, и като принос за постигане целите на европейската и международна политики за реагиране на промени в климата. Крайно време е за действия в посока решителна промяна на тази политика, така че тя да бъде във възможно най-голяма степен резултатна най-вече по отношение адаптиране към климатичните промени и управление на рисковете от тях.
Автор: Антоанета Йотова
Антоанета Йотова е част от авторския екип на Климатека. Тя е завършила Физическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и е физик-метеоролог със специалност “Климатология”. Има дългогодишен опит като изследовател в областта на промените в климата и политиките за реагиране на тези промени. Публикувала е голям брой научни статии и анализи, участвала е с доклади на различни форуми и в проекти – национални и международни, в тази и свързани с нея области. Един от първите индивидуални членове на Коалиция за климата – България, като от създаването ѝ през 2005 г. досега е от най-активните ѝ членове.
Преживяхме третия най-топъл януари от 1991 г. насам
