Св. Дионисий произхождаше от Александрия (роден ок. 195 г., бел.ред.), от богати и знатни родители езичници. В своята младост той получи широко образование, макар светско и в духа на тогавашното езичество, към което бе привързан.
След като завърши образованието си, той отначало изпълняваше длъжността ритор* и обучаваше юношите на красноречие според езическите науки. (т.е. преподавал науката за ораторското изкуство, което в това време достигнало висша степен на разцвет и високо се ценяло не само в езическия, но и в християнския свят, и имало голямо религиозно, политическо и възпитателно значение.)
Дионисий не беше духовно ограничен човек. Със своя бистър и разсъдлив ум той не можеше да не забележи фалша на грубите заблуждения и езическите суеверия, сред които се беше родил и израснал, а също и повърхностната несериозност на езическата философия, в която бе възпитан. Неговият любознателен дух непрестанно търсеше истината, но не можеше да намери удовлетворение в езическите знания и вярвания. Сърцето му чувстваше безмислието и лъжовността на езичеството, неговия плътски, човешки произход, присъщата му сантименталност и насърчаване на порочността у хората (което е характерно изобщо за всяко човешко учение), а най-вече - липсата на истинска духовност. Дионисий все още не познаваше истинския Бог, но сърцето му чувстваше, че Бог съществува, и се стремеше към Него. Тогава той, в желанието си да разбере истината, започна да изучава различните човешки учения и вярвания, и да ги сравнява помежду им. И действително, пламенното му желание да намери истинската вяра, съединено с безпристрастното изследване, скоро го доведоха до съзнателно приемане на Християнството. Бог, Който не желае нито един от хората да погине, но всички да се обърнат в познание на истината (1Тим.2:4), не остави и търсещата душа на Дионисий, и по Своята неизследима благост му откри пътя към вечното спасение. Скоро Дионисий разбра несъстоятелността на всички човекоизмислени учения, тяхната лъжедуховност и вътрешна пустота. Самият той казваше за себе си, че "се е обърнал към Христа по пътя на свободното изследване и безпристрастното изпитване на човешките учения".
По онова време (в началото на III в.) Александрия се славеше като голям център на тогавашната култура. Но наред с многобройните философски школи и езически учения, значителна степен бе достигнал и разцветът на Християнското просвещение. Знаменитите началници на възникналото там християнско Огласително училище, наред с богословието познаваха езическите учения и техните представители, и по такъв начин се трудеха в областта на апологията - защитата на Християнството. Нерядко много езичници, които слушаха проповедите им, се обръщаха към Христовата вяра и оставяха своето езическо нечестие.
В Александрия, която е била център на езическата образованост, отдавна съществувал знаменитият музей на словесните, математически и философски науки. Но в противовес на езичеството там още от апостолски времена възникнало и християнско т.нар. Огласително или Катехизическо училище, чието влияние върху бъдещето на Християнството било многостранно и неизмеримо. Преданието с благоговение приписва създаването на това училище на самия апостол и евангелист Марк. В началото там се преподавали само първоначални наставления за желаещите да получат Кръщение - на това указва и наименованието на училището: огласително, а същевременно се подготвяли и самите огласители. Но по-късно то, заради своето положение в центъра на тогавашната образованост и ученост, приело характер на богословско научно - образователно училище. За това особено допринесъл един от неговите катехети (или учители) - Пантен (180-191 г.), и неговият приемник Климент Александрийски. Александрийското Огласително училище достигнало още по-голяма известност при Ориген.
Разбира се, освен положителната страна на това богословско училище, не може да не се имат предвид и неговите слабости. Както в днешните богословски училища, и в него се е обръщало повече внимание на натрупването на формални богословски познания, а не се е преподавала на практика науката на науките - как човек да спаси душата си. Надценяването на човешкия разум и рационалистическият подход към действителността (например Климент Александрийски одобрявал философията като ръководство към вярата) понякога са имали твърде печални последици (нека си припомним злощастното изпадане в ерес на Ориген - този изключително учен и образован човек).
Св. Дионисий е рядък пример на съчетаване на дълбоки богословски познания с благочестие и евангелски живот.
Запознал се вече с много християнски съчинения, Дионисий встъпи в близко общение с александрийските християнски учители, начело на които бяха Иеракъл и Ориген. При последния, като при забележителен учен, се стичаха и не малко езичници за да слушат философия и математика - той използваше това, трудеше се за прослава на Христовото име и употребяваше знанията си за да обръща своите слушатели към Христа.
Иеракъл - известен християнски учител - отначало бил помощник на Ориген при преподаването в Александрийското огласително училище. През 231 г. Иеракъл наследил Ориген в управлението на училището, а в 233 г. бил възведен на Александрийската епископска катедра; († 246 г).
Ориген - ученик на Климент Александрийски. Първоначално бил един от забележителните преподаватели в Александрийското огласително училище, но по-късно е бил осъден от Църквата заради своите еретически мнения по някои въпроси.
С целия жар на своя любознателен дух Дионисий започна да изучава истините на Християнското учение и веднага оцени превъзходството му над езичеството. Усърдно и с любов четеше Апостолските послания и най-много посланията на св. апостол Павел - те му направиха дълбоко впечатление и предизвикаха у него коренна промяна във всичките му вярвания и възгледи: вследствие на това той съвсем съзнателно се обърна към Християнството.
Дионисий вече беше човек в зряла възраст. Убеден окончателно в истините на Христовата вяра, той в скоро време прие св. Кръщение от самия Александрийски епископ Димитрий (189-231). После постъпи в Огласителното училище и стана истинско негово духовно украшение. От това време св. Дионисий още по-ревностно започна да вниква в дълбоките истини на Християнското учение и всякак се стараеше да го запазва от разните еретически лъжеучения. Благочестивият му живот и широката му образованост насочиха към него вниманието на Иеракъл - учителя от Александрийската школа. Не след дълго св. Дионисий бе възведен в презвитерски сан. След изгонването на Ориген от Александрия Иеракъл го замести като началник в Огласителното училище. По-късно Иеракъл бе ръкоположен за Александрийски епископ, а началник в училището стана св. Дионисий (в 233 г.). На тази длъжност той прекара 14 години, а след смъртта на Иеракъл бе избран за негов приемник на Александрийската катедра.
От деня, в който св. Дионисий встъпи в архипастирско служение, целият му живот стана непрекъснат низ от самоотвержени подвизи и жестока борба против различните врагове на Църквата - външни и вътрешни. По това време езическата власт бе подигнала жестоки гонения срещу християните, а и сред самото Христово стадо се бяха втурнали люти вълци, които не го щадяха, но сееха своите пагубни ереси и раздори.
В това тежко време св. Дионисий бе определен от Бога да служи като твърда опора на Православието. Благодарение на него мирът в Църквата действително остана непоколебим при всички опасности и смутове. А светия, строго благочестив живот на архипастира, неговата самоотвержена любов към паството, кротостта, искреността и смирението му, внушаваха всеобщо уважение, даже от страна на неговите врагове и еретиците. Целият му живот бе посветен на ревностно и неуклонно служение на светата Църква.
Колко много усилия полагаше светителят за обръщането на невярващите, с каква сърдечна отеческа кротост се отнасяше към заблудилите се и се грижеше за примиряване на враждуващите! Мъжествен в скърбите и непоколебим във вярата, той през целия си живот запазваше дълбоко смирение (и в същото време целият християнски свят се удивяваше на неговите добродетели и ученост!).
Истинското познание никога не е било чуждо на християнската вяра в Бога. И това не е за учудване: природните закони и явления са подчинени на Онзи, "чрез Когото всичко е създадено" (Кол.1:16). Затова св. Дионисий съумяваше да използва всякакъв род знания по единствено правилния от духовна гледна точка начин - в светлината на Божественото Откровение и православното благочестие.
Той изследваше внимателно съчиненията на най-известните езически философи и на различните еретици, които смущаваха по това време Христовата Църква, а впоследствие пред всички изобличаваше тяхната несъстоятелност и богопротивен дух. Но при цялата си ученост той бе кротък и смирен, а като архипастир се отличаваше с милосърдие и снизходителност към подчинените си.
По това време беше настанало тежко гонение срещу Христовата Църква от нечестивия император Деций Траян (249-251). Някои епископи се отдалечаваха от своите градове в по-безопасни места - но не от страх пред мъченията, а за да не оставят без ръководство и назидание повереното им паство - и оттам управляваха духовните си чеда. Така постъпи, наставляван от Бога, и св. Дионисий: не за да избегне мъченията (той беше готов да умре заради Христа!), а за да може Александрийската Църква под неговото благодатно ръководство да устои в тежките времена на гонението.
След известно време градският началник Сабин изпрати един шпионин да разбере къде е св. Дионисий. В продължение на 4 дни светителят бе останал у дома си, но на шпионина това и през ум не му мина - той го търсеше по пътища, по полета, по скришни места, и разбира се, не го намери. После св. Дионисий тръгна да напусне града заедно с някои от духовните си чеда, но така се случи, че го хванаха и го изпратиха в Тапосирис на мъчение. Въпреки това, в скоро време Бог по чудесен начин избави Своя угодник от ръцете на войниците. Ето как стана това.
Един християнин на име Тимотей не беше хванат заедно със светителя и с другите християни. Той отиде до дома му, но видя, че е обкръжен от войници - тогава силно смутен изтича и извести за отвеждането на архипастира под стража на един друг селянин, който се беше запътил към някакво празнично тържество. Вестта за станалото разстрои всички събрали се там. Гостите незабавно се устремиха към мястото, където се намираше светителят, и толкова неочаквано и решително нападнаха стражите, че те побягнаха. Тогава някои от селяните хванаха св. Дионисий, сложиха го, макар и против волята му, на едно неоседлано магаре и го отведоха в безопасно място. Кои са били тези негови доброжелатели, избавили го от смърт - това остана неизвестно. Но едно е ясно: Господ по чудесен начин го запази заради Своята Църква, която в това време беше преследвана, унижавана и разклащана от вътрешни и външни бури.
От мястото, където се криеше, св. Дионисий продължи да управлява своето Александрийско паство и изпращаше на духовните си чеда писма по някои презвитери. В тези страшни времена християните понасяха неимоверни страдания и скърби от свирепите и безмилостни езичници, и мнозина от малодушните не издържаха на разпитите и мъченията и се отричаха от Христа. По-късно те с дълбоко разкаяние и сърдечно съкрушение отново се обърнаха към епископа и смирено го умоляваха да ги приеме пак в Христовата Църква. Св. Дионисий бе кротък и смирен по сърце, и се отнасяше снизходително към такива хора: той ги приемаше в числото на християните, налагаше им епитимии и така ги избавяше от пълно отчаяние.
Единодушно и напълно съгласно със св. Дионисий е постъпвал в това отношение и неговият съвременник - Картагенският епископ св. Киприан. Преди да допуснат отпадналите от Църквата в общение с християните, те изисквали от тях доказателства за покаянието им и не се колебаели да им простят, въпреки крайните мнения на някои свои съвременници, които считали, че не бива отпадналите да се приемат отново в Църквата. Но дори и мнозина от Христовите мъченици и изповедници по това време ходатайствали за отпадналите от Църквата и каещи се - а това е било от голямо значение.
Но и друго зло смути единството на Христовата Църква в тези тежки времена на гонения - появи се разколът на новацианите. Римският презвитер Новациан, който се домогваше до епископския престол, но не сполучи в намеренията си, подбуждан от дяволска завист увлече след себе си немалко от християните. Новацианите подобно на древните фарисеи се считаха за общество от "чисти" хора и открито учеха, че не бивало да се приемат обратно в Църквата отпадналите от нея по време на гоненията - и по такъв начин те мнозина довеждаха до отчаяние. Но св. Дионисий с любов приемаше покаянието на отпадналите, особено - по ходатайството на Христовите изповедници. Той твърдо се възпротиви на новопоявилия се разкол и увещаваше Новациан да остави своето пагубно лъжеучение.
- Ти си длъжен - пишеше му той - да претърпиш всичко, което е нужно, само за да не допуснеш разделение в Христовата Църква! Не по-малко славно е да умреш за това - да не разсичаш Църквата, както и за да не принесеш жертви на идолите. Дори считам, че първото е по-високо, защото в последния случай човек умира за спасението на своята душа, а в първия - за благото на цялата Църква.
Светият архипастир употребяваше всичките си сили за да възстанови по-късно на събор мира в Църквата, нарушен от пагубния разкол, и с Божия помощ постигна това заради своите самоотвержени трудове, заради своята кротост и милосърдие.
Заедно с посланието, от което са заимствани посочените думи, св. Дионисий отечески е увещавал Новациан ако не може да склони своите последователи да се откажат от лъжливата посока, в която са тръгнали, то поне би могъл да спаси своята собствена душа. Новациан твърдял в своя защита, че бил поставен против волята си за епископ. Светителят му казвал, че в такъв случай е длъжен да докаже искреността на заявлението си и доброволно да се откаже от сана "за да избегне разкъсването на Христовата Църква". Въпреки своето миролюбиво послание, св. Дионисий (по собствените му думи) е бил враждебно настроен към Новациан задето той "разсякъл Църквата на късове и е увлякъл някои от братята към нечестие и богохулство; въвел е най - неправилното учение за Бога и лъжливо представял милосърдния Господ като безжалостен..." Против Новациан светителят е написал няколко послания и енергично се е борил срещу него и последователите му. Но въпреки неговите трудове и усилията на някои други представители на Църквата, новацианството не се прекратило, понеже имали многобройни последователи и обществата им съществували до VII век.
След смъртта на нечестивия Деций римски император стана Гал (251-253 г.), който се отличаваше с миролюбив характер и снизходителност към християните. Тогава гонението срещу Църквата се прекрати и чедата и живееха в мир. А св. Дионисий още повече се радваше на това, защото му се удаваше благоприятна възможност да прекрати настаналото смущение, причинено от Арсинойския епископ Непот, който проповядваше ереста хилиазъм. (Хилиазъм - учение за това, че Господ, като дойде на земята пред свършека на света, щял видимо да царува тук хиляда години. Това учение, основаващо се на неправилно тълкуване думите на книга Откровение, съществувало от II до V век.) Св. Дионисий не само написа съчинение против Непот в дух на любов, но със също такава любов в Христа водеше и съборни съвещания, на които присъстваха защитниците на тази ерес. Със своето търпение и архипастирска загриженост той успя да убеди хилиастите в несъстоятелността на лъжеучението им, както и техния началник, презвитера Коракион - да се откаже от неправилните си възгледи, и дори получи благодарност от него за това.
По същото време се водеха и разгорещени спорове за приемането в Църквата на покаялите се еретици. Някои учители на Църквата (Климент Александрийски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски и др.), а също и някои поместни събори изискваха при приемането в Църквата покаялите се еретици да бъдат повторно кръстени; единствено в Рим те биваха приемани само чрез покаяние. Св. Дионисий се придържаше към последното мнение и в своите послания не одобряваше прекръщаването на тези еретици, които са кръстени в името на Св. Троица - впоследствие неговото мнение бе прието и от светите отци на Първия Вселенски събор.
Но и друга една ерес възникна по това време в Александрийската Църква - савелианството, по която се увлякоха мнозина и дори някои епископи.
Савелианство - еретическо учение за Лицата на Св. Троица, разпространявало се през III в. Неговият основател Савелий учел, че Бог е едно Същество и се намира в състояние на покой или мълчание. Но излизайки от своето мълчание за да твори и да промисля за света, Той се явявал в три различни форми - Отец, Син и Дух. В Стария Завет Той се явявал като Отец, даващ на хората закон, в Новия - като спасяващ хората Син, и непрестанно се явява като освещаващ ги Дух. Така, според Савелий, Отец, Син и Дух не са три отделни Лица на Едното Божество, но са само три външни форми, чрез които Божеството се проявява в света.
За да и се противопостави, св. Дионисий свика събори и написа окръжни послания против Савелий - в тях изобличаваше своеволието на гордия му ум, който не искаше да признае троичността на Лицата на Единия Бог - Отец, Син и Св. Дух.
Скоро обаче настана ново гонение против Христовата Църква от император Валериан (253-259). В самото начало на това жестоко гонение св. Дионисий бе хванат (тогава той страдаше от тежка болест) и заедно с презвитера Максим и с дяконите Фавст, Евсевий и Херимон, изправен пред градоначалника Емилиан. Мъчителите всячески се опитваха да принудят светия архиерей да се отрече от Христа и да принесе жертва на идолите - считаха, че ако той направи това, и други ще го последват. Но св. Дионисий безбоязнено им отвърна:
- Трябва да се подчиняваме на Бога, а не на човеци (Деян.5:29).
Тогава Емилиан му забрани да има каквото и да е общение с християните, а още повече - да ги назидава и да им проповядва евангелското учение, и го прати на заточение в малкоизвестното и отдалечено селце Цефро, намиращо се сред дивата Либийска пустиня. Но и там, въпреки забраната, светецът продължаваше да поучава от Божието слово и отказа да изпълни богопротивната заповед на мъчителя. Затова езичниците неведнъж го биха с камъни, а светителят се утешаваше духом като гледаше как мнозина се обръщат към Христовата вяра. Това още по-силно раздразни Емилиан и той го заточи на друго едно място, наричано Коллуто - в още по-отдалечена и дива част на същата пустиня. Но и тук св. Дионисий поддържаше връзка с много християни и със своето паство; и дори не само със своето, а и с други поместни Църкви. Негова главна грижа отново беше да запазва мира в Христовата Църква.
Три години светецът прекара в това жестоко и мъчително заточение. Само Бог знае какви скърби и страдания претърпя той от злобата на езичниците! А когато се възцари Галиен (260-268), светителят отново бе върнат от заточение, за голяма радост на своето паство и на цялата Христова Църква.
Въпреки това, в Александрия не покой и благоденствие очакваха светия Христов изповедник, но кървави смутове и злострадания. След разрушенията от междуособната война настана страшен глад, а след него се разрази смъртоносна епидемия. Св. Дионисий с отеческа любов се грижеше за пострадалите - били те християни или езичници. Описвайки бедствията, които понасяха жителите на Александрийската област по време на смъртоносната епидемия, светителят между другото казва и следното:
- Много от нашите братя, по силата на любовта оставиха грижата за своя живот, но се грижат един за друг и без да се страхуват посещават болните, постоянно им служат и ги лекуват в Христа. Те доброволно се излагат на опасност от смърт заедно с тях и понасят върху себе си страданията им; те сякаш взимат на себе си тяхната болка и с радост лекуват раните им. Мнозина от онези, които така се грижеха за болните и им възвърнаха здравето, сами умряха... Но тази смърт заради благочестието и твърдостта във вярата никак не стои по-ниско от мъченичество. Те взимаха със своите ръце и поставяха на коленете си телата на светиите, носеха ги на гръб, умиваха ги, обличаха ги и се грижеха за тях.
Така трогателно св. Дионисий описва подвига на християнска любов в това тежко за Александрия време. Но и сам той бе за вярващите пример на такова самоотречение, превишаващо мъченическия подвиг, защото "никой няма любов по-голяма от тази, да положи душата си за своите приятели" (Иоан.15:13). Св. Дионисий посвещаваше всичките си сили за да утешава болните и да им помага, не жалеше заради тях дори самия си живот и помнеше думите на Спасителя: "Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили" (Мат.25:40).
Към всички тези трудности и към тежкото телесно страдание на св. Дионисий се прибави и нова скръб: някои заподозряха в неправомислие този непоколебим стълб на Православието и защитник на Църквата от неверие и ереси. Затова светителят бе принуден - не толкова за своя защита, колкото за умиротворяване на Църквата - да напише послание, в което изложи православното учение за трите Лица на Св. Троица. Така изчезна всяко съмнение относно него и още повече хора започнаха да го уважават като опора и защитник на Православието.
Православността на св. Дионисий е била заподозряна по повод на писмата, които той е писал до разни лица в защита на Православното учение и против Савелий. Започнали да обвиняват светия отец в неправомислие, уж че неправилно учел за Сина Божий, понеже в някои свои писма св. Дионисий е употребявал непредпазливи изрази за Св. Троица - за това го е упреквал съвременният му и съименен римски папа. Тогава св. Дионисий Александрийски побързал да напише в своя защита послание до Дионисий Римски и показал неправилното тълкуване на някои свои думи, а от друга страна е изправил някои свои необмислени изрази. В това послание той излага строго православното учение за Сина Божий. Оттам нататък изчезнали всички съмнения за православността на св. Дионисий Александрийски и още повече от преди той е бил считан за стълб и опора на Православието.
Накрая, вече в преклонна възраст и изнемогнал телом от безчислените си трудове, той трябваше да противостои и на друга една ерес - тази на Павел Самосатски. В Антиохия бе свикан събор на светите отци и учители на Църквата. Там като един от първенствуващите бе повикан и св. Дионисий, защото от него всички очакваха решителната дума за въдворяването на мира в Църквата. Но Александрийският архипастир, измъчен от старост, се чувстваше съвършено неспособен да понесе тежестта на такова далечно пътуване и бе принуден да откаже на поканата. Вместо непосредственото си слово, той изпрати на отците на събора пространно писмо, в което изложи своя православен възглед и мнение за учението на Павел Самосатски.
Павел Самосатски (по месторождението си) е бил Антиохийски епископ и проповядвал еретическо учение за Св. Троица и най-вече - за Сина Божий. Той учел, че в Божеството няма различни Лица и че Бог Слово и Светият Дух се намират в Отца по същия начин, както разумът - в духа на човека. Той не признавал, че Син Божий е слязъл от Небесата и считал Иисус за обикновен човек, в когото Божеството обитавало като в пророк, само че в по-голяма степен и единствено заради това му било дадено наименованието Син Божий. Наред със своите еретически възгледи, Павел внесъл и още по-голямо смущение в Църквата със своите порочни наклонности: той водел разкошен живот, отменил в своята епархия древните църковни напеви, песнопенията в чест на Спасителя заменил с химни в чест на самия себе си, позволявал си неприлични за църковната си длъжност движения на тялото, изисквал да се ръкопляска и пр.
Няколко дни по-късно светителят мирно предаде душата си на Бога (в 265 г.), във времето, когато предстоятелите на поместните Църкви се бяха събрали в Антиохия за да изобличат Павел Самосатски. Всички духовни чеда на светия ариерей, Александрийското паство и цялата Църква скърбеше за голямата загуба - за лишаването си от този светилник на благочестието и непоколебим защитник на Христовата Църква.
По молитвите на св. Дионисий нека Господ Бог да избави Своята Църква от всякакви лъжеучения и разделения, и да я запази в единство, мир, в дух на кротост и християнска любов.
Още от древност Църквата е приписвала на св. Дионисий наименованието свещеномъченик. Макар и да не е претърпял мъченическа кончина заради Христа, но през целия си живот той мъжествено се е борил и се е трудил заради Него и Неговата св. Църква, търпял е осъждане, обиди, опасности, гонения, странстване, трудности и многобройни бедствия не по-малко от светите мъченици.
