Адмирал Хаус
Саутуолд, Съфолк
Юни 1943 г.
– Помни, скъпа моя, че ти си фея, която с тънките си като паяжина крила се носи безшумно през тревата, готова да улови плячката в копринената си мрежа. Ето, виж! – прошепна той в ухото ми. – Виж я къде е кацнала на върха на листото. Хайде сега, лети!
Както ме бе учил, аз затворих очи за секунди и се надигнах на пръсти, представяйки си как краката ми се отделят от земята. Почувствах дланта на тате леко да ме побутва. Отворих очи и се съсредоточих върху синьо-лилавите крила, а после като в полет направих двете малки крачки, колкото бе нужно, за да обера с мрежата края на крехкия цвят на будлеята, на който бе кацнала синевката.
Въздухът се раздвижи, когато мрежата обгради мишената, и вдигна тревога. Синевката разтвори крила, готова да излети, но вече бе късно, защото аз – Поузи, Принцесата на феите, я бях уловила. Нищо лошо нямаше да ѝ се случи, разбира се – само щеше да бъде отнесена за изучаване от Лорънс, Краля на вълшебния народ и мой баща, след което щеше да бъде пусната на свобода, но не преди да се наслади на голяма порция от най-вкусния нектар.
– Каква умница е моята Поузи! – каза тате, когато тръгнах през тревата обратно към него и гордо му подадох мрежата. Той бе приклекнал и очите ни, за които всички казваха, че много си приличат, се срещнаха в споделена гордост и задоволство.
Гледах го как навежда глава, изучавайки пеперудата, която стоеше като замръзнала, вкопчила тънките си крачка в бялата мрежа на затвора си. Косата на тате бе тъмна като махагон, а от мазилото, което той слагаше, за да я заглади, тя лъщеше на слънцето също като повърхността на дългата ни маса в трапезарията, след като Дейзи я бе полирала. И миришеше чудесно – на него и на уют, защото той бе моят дом и аз го обичах повече от всичко друго в световете ми, този на хората и този на феите. Обичах и маман, разбира се, но въпреки че тя си бе у дома през повечето време, нямах усещането, че я познавам така добре, както познавах тате. Тя все си седеше в стаята с нещо, наречено мигрена, а когато излезеше, винаги изглеждаше прекалено заета, за да се занимава с мен.
– Удивителен екземпляр, скъпа моя! – каза тате, като ме погледна. – Истинска рядкост по тези брегове и без съмнение от благородно потекло – добави той.
– Възможно ли е да е пеперуден принц? – попитах аз.
– Нищо чудно – съгласи се той. – Ще трябва да се отнесем към него с най-голямо уважение, както изисква кралското му положение.
– Лорънс, Поузи... време е за обяд! – долетя един глас някъде от другата страна на храстите. Тате се изправи, така че да се покаже иззад будлеята и да помаха към терасата на Адмирал Хаус.
– Идваме, любов моя – извика той с всичка сила, понеже се бяхме отдалечили от къщата. Гледах как очите му се свиват в усмивка при вида на съпругата му – моя майка и неподозирано за самата нея Кралица на вълшебния народ. Това бе игра само между тате и мен.
Хванати за ръка, ние тръгнахме през поляните, вдъхвайки мириса на прясно окосена трева, който свързвах с дни на веселие в градината – приятелите на маман и тате с шампанско в едната ръка и чук за крокет в другата, силния удар по топка, която прелетяваше по игрището за крикет, поддържано от татко за подобни случаи...
Тези щастливи дни бяха станали по-редки, откакто бе дошла войната, и това правеше спомените за тях още по-скъпоценни. Пак заради войната тате бе започнал да накуцва, затова трябваше да ходим бавно – на което ни най-малко не възразявах, защото така можех по-дълго да го имам само за себе си. Сега той бе много по-добре, отколкото когато се върна от болницата. Тогава беше в количка като старец и очите му сякаш бяха помътнели. Ала благодарение на грижите на маман и Дейзи и на историите, които усърдно му четях, той бързо бе започнал да оздравява. Напоследък не му трябваше дори бастун, за да ходи, стига да не отиваше по-далече от градината.
– А сега, Поузи, тичай вътре да си измиеш ръцете и лицето. Кажи на майка си, че отивам да помогна на новия ни гост да се настани – посочи ми пътя той с мрежата, когато стигнахме стълбите, водещи към терасата.
– Да, тате – отвърнах аз, а той се обърна и тръгна по тревата, изчезвайки зад висок чемширен плет. Беше се отправил към Кулата, която бе построена от тухли с цвят на пясък и бе идеалният дворец за народа на феите и техните приятели пеперудите. Тате определено прекарваше много време там. Сам. На мен ми бе позволено само да надзърна в малката кръгла стая на долния етаж – която бе много тъмна и миришеше на мухлясали чорапи – когато мама ми заръчваше да ида да го повикам за обед.
