Книгата "Соленият път" (издателство "Сиела") е вдъхновяващата истинска история на двама души, които губят всичко сигурно в живота си и потеглят на изцеляващо пътешествие. Вижте откъс от произведението.
Откъс
1.
Още: „Соленият път“ - Домът е там, където е любимият човек
Прахът на живота
Докато стоях свита под стълбището, реших да поема на пътешествие. В онзи момент не бях обмислила внимателно възможността да извървя хиляда и тринайсет километра с раница на гръб. Не бях помислила нито как ще си го позволя, нито че ще бивакувам на открито почти сто нощи, нито какво ще правя след това. Не бях казала на партньора ми, с когото имах връзка от трийсет и две години, че идва с мен.
Само няколко минути по-рано криенето под стълбището ми се струваше разумно решение. Мъжете в черно забарабаниха по вратата ни в девет сутринта, но ние не бяхме готови; не бяхме готови да приемем действителността. Трябваше ми още време: само още час, още седмица, още един живот. Никога нямаше да разполагаме с достатъчно време, ето защо приклекнахме под стълбището, притиснахме се един към друг и зашепнахме като уплашени мишлета, като немирни деца, които чакат да бъдат намерени.
Съдебните изпълнители минаха към задната част на къщата, чукаха по прозорците и се мъчеха да отворят всички резета в опит да влязат вътре. Чух, че един от тях се качва върху градинската пейка, бута капандурата в кухнята и се провиква. В този миг видях книгата в кашона. В младостта си прочетох Осемстотинкилометровата разходка, в която се разказваше историята на човек, извървял югозападния крайбрежен маршрут с кучето си. Мот се беше притиснал до мен с глава на коленете и бе обвил краката си с ръце в знак на самозащита, болка, страх и гняв. Преди всичко гняв. В течение на трите години неспирна битка животът беше докопал всички възможни боеприпаси и ги бе запратил срещу него с все сила, затова той беше изтощен от гняв. Положих длан върху косата му. Галех тази коса, когато беше дълга и руса, пълна с морска сол, пирен и младост; кестенява и по-къса, пълна с хоросан и пластилина на децата; и сега, посребрена, оредяла, пълна с праха на живота ни.
Още: Откъс от „За родителството“ на Райън Холидей
Запознах се с този човек на осемнайсет; вече бях на петдесет. Заедно потегнахме тази съсипана ферма, възстановихме всички зидове и върнахме всеки камък на мястото му, отглеждахме зеленчуци, кокошки и две деца, построихме хамбар за настаняване на гости, с които да споделяме живота си и с чиято помощ да си плащаме сметките. И сега, щом минехме през тази врата, всичко щеше да остане зад гърба ни, абсолютно всичко щеше да свърши, да приключи, да пропадне.
– Бихме могли просто да тръгнем на пътешествие.
Думите ми звучаха нелепо, но така или иначе ги изрекох.
– На пътешествие ли?
Още: 366 полезни съвети "За родителството" събра в нова книга менторът Райън Холидей
– Да, просто да попътешестваме.
Можеше ли Мот да тръгне на път? В крайна сметка ставаше дума просто за крайбрежен маршрут; нямаше как да е чак толкова тежък и можехме да вървим бавно, да напредваме неотклонно и просто да следваме картата. Отчаяно се нуждаех от карта, от нещо, което да ми показва пътя, така че защо не? Не можеше да е чак толкова трудно.
Възможността да пребродим цялото крайбрежие от Майнхед в Съмърсет през Северен Девън, Корнуол и Южен Девън до Пул в Дорсет ми се струваше почти осъществима. Въпреки това в онзи момент идеята да прекосим хълмове, плажове, реки и тресавища ми изглеждаше толкова отвлечена и невероятна, колкото да се измъкнем изпод стълбището и да отворим вратата. Това можеше да направи някой друг, но не и ние.
Ние обаче вече бяхме потегнали съборетина, бяхме се научили да прокарваме водопровод, бяхме отгледали две деца, бяхме се защитавали от съдии и скъпоплатени адвокати, така че защо не?
Още: Откъс от „Шифърът“, Изабела Малдонадо
Защото загубихме. Загубихме делото, загубихме къщата и загубихме себе си.
Пресегнах се, взех книгата от кашона и погледнах корицата: Осемстотинкилометровата разходка. Перспективата за пътешествие ми се стори страшно идилична. Тогава не си давах сметка, че югозападният крайбрежен маршрут е жесток, че ще ни се наложи да изкачим височината на връх Еверест почти четири пъти, че ще извървим хиляда и тринайсет километра по път, който често е не по-широк от трийсет сантиметра, че ще нощуваме на открито, ще живеем сред природата, ще преосмисляме всички наши мъчителни действия, довели ни до момента, в който се наложи да се крием. Просто знаех, че трябва да поемем на път и вече нямахме избор. Пресегнах се към кашона и така посетителите ни разбраха, че сме в къщата – бяха ме видели, нямаше връщане назад и се налагаше да потеглим. Щом изпълзяхме изпод тъмното стълбище, Мот се извърна назад.
– Заедно ли?
– Както винаги.
Още: „Шифърът“ на едно чудовище трябва да бъде разгадан в смразяващия трилър на Изабела Малдонадо
Застанахме на входната врата; съдебните изпълнители от другата страна чакаха да сменят ключалките и да ни отрежат достъпа до предишния ни живот. Готвехме се да напуснем оскъдно осветената къща на няколко века, в която се гушехме като в пашкул цели двайсет години. Щом минехме през вратата, може би нямаше да се върнем никога повече.
Хванахме се за ръце и пристъпихме на светло.
Откъс от "Благородството задължава" на Ангелина Ангелова
