Издателство Сиела представя "Смок" от Ели Лозанова - шеметен роман, който разказва забавна и колоритна история за село по време на любов. Вижте откъс от книгата.
Откъс
Барчето
Барчето не е никакво барче. Вероятно някога е било. Всъщност повероятно е някога помещението да е било я механа, я дюкян. В момента не работи. Намира се в центъра на селото, от другата страна на Огоста, отвъд моста и Пьощадо. Цялото е от дялан камък, а над него е къщата, в коя- то си живее собственикът баце Никола. Също ерген, както се оказа по-късно. Той слизаше вечер и отваряше двойни- т.е. резбовани врати. Всеки, който иска, може да дойде и да седне на масите, да играе карти или каквото там иска, но в барчето нищо не се продава.
– Тука всеки яде и пие каквото си донесе – каза ми Ками.
– И оножда каквото си доведе. – Ухили се Огнян. Тоя лаф и аз го знам, не знаех думата „оножда“ какво значи. Всъщност е поливалентна дума, нещо като „такова“. Използва се в найширок смисъл.
– Оги! Не стрескай момичето от първата вечер! – скара му се кокетно Ками. Пътьом бяхме взели две нейни приятелки – Любов и Мариета. Любов е сладко момиче на около 25 години, нисичка, крехка на вид и хубавка. Русата ѝ коса май се дължи малко на химията, но очите ѝ – пленителни черни очи, са си съвсем истински. Красиво дете. Мариета пък е малко повъзрастна, май са съученички с Ками, естествена до последния си навит на ситни охлювчета косъм, със силно и здраво телосложение. Има страхотна рижава бухнала коса, която постоянно се опитва да приглади или да изправи с много спорен успех. Въпреки че у Наше село по презумпция не се гледа добре на разведените жени, тя прави изключение. Ками ме осведоми, че бившият мъж на Мариета, който е от същото село, бил пияница и малко нещо си падал по тънката част.
– Изсъънала жаба на джедето да намери, ще я разкисне у един буркан с вода и па ше я оноде! Такъв курварин, ти казвам! – каза ми поверително Камена. Не можах да не се впечатля. Даже ме зачегърта любопитството да го видя тоя юнак къф е па толкова посаклив (още една вълшебна дума, използва се за човек, на когото се приисква да има или поне да опита всичко, което му е пред очите).
Като влязохме, баце Никола ни посрещна с мощен възглас за добре дошли и ни прикани да си намерим места, като не пропусна да ме огледа щателно, нали съм нова.
– Пази се от Росен – прошепна ми на ухо Мариета, до- като се настанявахме. – В нас гледа, не мога да ти го посоча. – Те всички в нас гледат – казах. – Какво му е пък на този
Росен, че чак да се пазя?
Още: Откъс от "Учителят", Фрида Макфадън
– При него няма извинете! Нарочи ли те, спукана ти еработата.
– Стига бе! Чак пък толкоз? – не повярвах.
– Ма стига си я плашила ма, Марието. Нали е с нас, ще си я приберем по живо, по здраво – успокои ме Ками и се зае да раздава картите. Те трите и Огнян бяха каре, аз го играех писар. На съседните маси също се играеха карти, надвиква- ха се, чуваха се всякакви гласове, но не се виждаше твърде добре от цигарения дим.
– Алоу, писарката! – побутна ме някой. Среден на ръст младеж с вид на бик – и като физиономия, и като телосложе- ние. – Можеш ли да държиш карти, че ни избега четвъртия?
Още: "Митко и омагьосаната пещера" - дъхава история за неунищожимо приятелство с аромат на лукчета
– Кой бе? Аз ли? – рекох си, таман ще опозная и други хора от Наше село. – Ама как бе, аз на карти съм падала само веднъж. Една зима, поледица, а те – в задния ми джоб.
– Е, седай тогава срещу мене, ама само да паднеме! Ще играем ли на вързано?
– Аз с непознати на вързано не играя. Откъде да ти знам потенциала? Първо играем с опознавателна цел, пък някой друг път може и на вързано, но не днес.
– Добре ма! – снизходително ми позволи да се лигавя. – Къ ти викат?
Още: Самотна майка е набедена за наемна убийца в невероятно забавния трилър „Финли Донован избива рибата“
– Обикновено изобщо не ми викат. Но ако питаш за името ми, Бела се казвам.
– На чии ора си?
– Неродена мома съм. Ще викаш ли нещо, или да събираме картите? Подръка си.
– Пас. Маре, ма и ти не си ичмал ! Аресвам те – рече, а аз оставих комплимента да мине, без да припадна от умиление.
Още: Самият Създател е разказвач в предстоящия на 13 септември роман от Радослав Бимбалов
– Пики – каза този след него, много хубав висок и строен мъж на около 40 по моя бегла преценка. Ма всички ли мъже в това село са такива красавци бе? И високи! Падам си по високи мъже.
– Без коз, играем без качване на без коз, нали? – уточних.
– Добре ма. На кво викаш без коз, като... – опита се да ми възразява моят партньор.
– Млък! – викнах. – Ти карти ли ще играеш, или?
Още: Откъс от „Соленият път“, Рейнър Уин
– И ако паднем...
– И кво като паднем? Да не си заложил на дедо си ченето? – Не. Обаче ако ми лазиш по нервите...
– Айде, гледай поне да не си като стойка за ноти насреща ми и ще си вържем играта! Тише викаш ли нещо друго? – обърнах се към следващия. Оказа се комшията Змей Горянин. Не го бях видяла в цигарената мъгла. Чак сега ми направи впечатление, че всички мълчат и гледат в нас съсредоточено, даже моята компания е спряла играта. Кво им става?
– Контра на тоя без коз – спокойно каза Змея.
– Реконтра. Млък! – Погледнах изразително партньора си, който подскачаше като вързано френско петле. – Как се казваш, та да знам кого да псувам, ако паднем? Случайно ако паднем! – натъртих на „случайно“.
– Росен се казвам. – Е, таман ме предупредиха за тоя Росен, значи трябва да бием на всяка цена.
– Млъкни, Росене, и само ми следи картите. Ще ги убием! – И ги убихме. За щастие, партньорът ми изтегли найтъпата си карта, за да ми подаде, и като ги подпуках на един хубав без коз, та си взех контрата и реконтрата даже. Не им оставих нищо. До 151 стигнахме направо за пет раз- давания.
– Капо! – казах тържествуващо. – Сега доволен ли си, как ти беше името, че забравих. И да запомниш, падала съм само веднъж на карти.
– А с таблата как си? – проговори в брадата си Змея Горянин.
– Искаш реванш ли? Давай да те ошляпам и на табла и да знаеш, че тая вечер ще си легнеш бит. И окървавен!
– Аресвам нахални жени! Къде е таблата, баце Никола?
На третото хвърляне го хванах, че манипулира зара. Наведох се към него и му направих знак с пръстче да му прошепна нещо на ушенце. Той чак се изправи и се надвеси над мен през масата.
– Лефкаш зара! Ако още веднъж те спипам, ще ти пратя смока да те удуши, както си спиш! – казах шепнешком напра- во в ухото му. Той седна, изгледа ме изумено, обмисли чуто- то и като отметна глава назад, се разсмя гръмогласно.
– Добре, детенце! Няма повече – обеща, когато се успокои. Обаче се оказа доста добър и буквално се редувахме кой да вземе поредната игра.
– Добра си! – каза накрая. – Няма да играем до победа, щото аз си имам работа утре сутрин, а ти си слободна. Така че пиши се победител и ме пускай да си връва.
– Ама не е честно така! – Бях подпалила и не ми се тръг- ваше.
– Знам, че ще ти липсвам, обаче друг път ще те довър- ша. – Ухили ми се многозначително.
– Страх те е да не се изложиш. – Заядох се, щото аз като подпаля и особено като си намеря добър противник, ставам неудържима – играя, докато не го размажа. Но станах и оти- дох при моите хора. Змея ме изгледа, подсмихна се под мус- так и без да ми възразява повече, си тръгна. Изглежда, му се стори дребнаво да се заяжда с някаква глупачка.
Нашата компания също се заприготвя да си тръгва. Аз, разбира се, с тях. Някой ме хвана за китката на минаване покрай масата, където играх карти.
– Тинема ли да поостанеш? – Росен с физиономия, коя- то изразява съвсем точно защо му се иска да поостана.
– Не, заран съм овчарка – избъбрих първото, което ми хрумна – някаква заучена фраза от Фейсбук, ама ми се сто- ри уместна. И му се ухилих широко. Човекът се обърка не на шега.
– Ква овчарка? Ти не си ли преоданката от Смоко?
– Е да де, ама си имам работа и си отивам. – Обърнах се да си тръгвам, но се сетих нещо и се върнах. – Нали няма да предизвикваш смока? Много се ядосва, когато някой идва по тъмно. Той тогава ловува.
Изобщо не очаквах това, но Росен пребледня и се смути толкова силно, че чак ми дожаля. Е, сега! Трябваше по някакъв начин да прекратя всякакви намерения да ме последва, все пак Мариета ме предупреди да се пазя от Росен, пък аз да взема да налетя точно на него. Живея сама в последната къща, все нещо трябва да държи натрапниците настрана!
– За прибиванеси! – Ухили се Ками вече отвън. – Стрес- на го яко! Смоковерно ли излаза нощем да ловува?
– Предполагам, не съм го виждала. Откакто съм дошла, не ми се е показвал. Според мен е напуснал или е умрял. До- колкото съм запозната с легендите, щом умре стопанинът, смокът излиза от къщата. Ама това са легенди, не знам дали е истина. Но пък съм чела, че змиите не живеят много дълго, така че сигурно вече е умрял.
– Ами, ами! Ора го видват от време на време. Да знаеш, че тоя смок е свирач. Варди се, ако го видиш. Бел е от старост – уточни Оги.
– Какво значи свирач?
– Свирка. Понекога се изправя на повече от метър от земята и напада, бие като с камшик. Опасни са тия смоци. Той Роската затова така дръпна боята. Виждал го е.
– Така ли? И как го е виждал, като смокът живее у нас? – Разправят, че влизал да дири пиене.
– Аха! Е, аз пък се почудих, не мислех, че съм толкова страшна.
– Ти не, ама смоко...
– Ясно! Често ли нападат празните къщи в това село?
– Не. Вече не. Имаше един разбойник, къде тършуваше из на ората магазите, ама го улепиха и е у затворо. Макя му е добра жена, куцичка, ама работлива и отрасна . Селото я уважава, ама тоя се извъди един пустиняк, не е ти у памет. Нема празна, нема пълна къща – требва ли му нещо, влаза и претарашва сичко. Беше отарашил некаква машина от дръводелскио цех и полицията дойде у Павел, че нали и той дръводелец. Намери неговата машина, беше живо чудо, до- къде Павел не изнесе документ и доказа, че тая машина си е купил лично и си е негова. Ама спа една нощ у районното у Градо. Чак тогава тоя се виде у приключение. Павел го очегари едно убаво...
– Какво му е направил?
– Очегари го... Ъъъ, абе би го. Чегари се дръво, е така с манарчето отсичаш ситното и остава само тоягата. Това значи да очегариш. Да окастриш.
– Аха, сега да питам ли за манарче, или правилно съм се сетила, че е малка брадва?
– Правилно. Важното е, че Гининият син е у затвора и селото мирна, откък го прибраха – завърши Огнян.
– Ясно! Още има ли от кого да се пазя?
– Ми от цело село, така като гледам – плисна смехът на Любов. – Стана известна за една вечер с тия карти. Варди се от Георги, тоя, къде ти седеше отлево.
– Бившият ми мъж – допълни Мариета. – Силен курва- рин. Нема жена да си не е посакал. И от тебе ше си посака.
– Какво?
– Ще иска да спи с теб! Така разбира ли се?
– А, то от искане до даване има разлика, нали? – казах. –Нека си иска, ако си няма друга работа. Не му запомних физиономията. Абе, общо взето, мога да се грижа за себе си. Няма страшно.
Наум добавих, че няма нищо страшно и в даването, стига и двете страни да са съгласни, ама го спестих. Съмнявам се, че щеше да се приеме добре.
