Книгата „Нощта на Десети“ на Йордан Ганчовски излиза на 2 април. Това е един роман за прехода, отличаващ се с неподправеното си чувство за хумор. Наситен е с ирония, с абсурдни и трагикомични ситуации, а колоритността на героите е подсилена с техния твърд врачански диалект. Слухове за заровено тракийско съкровище, аромат на младо вино и подкани за игра на карти някак все изместват по приоритет скучните притеснения за бъдещето...
За необикновената история на написването на романа и влиянието на познанството с Рей Бредбъри разказва самият автор:
Историята на този роман може да се приеме и като фигура от сюжета му. Премина през жанрови превъплъщения, национални конкурси, че дори и игра на сцена, но началото на тези перипетии започна след запознанството ми с Рей Бредбъри на представянето на книгата му „Сляпо каране“ в Чикаго, с разговори далеч от литературата и писателския занаят. По това време той живееше в Ню Йорк и тъй като е роден в Уокигън и до тринайсетгодишна възраст е живял там, си се смяташе за чикагчанин. Това беше причината винаги при публикуването на нова книга да идва на нейно представяне в Чикаго. Този човек, достигнал върховете на световната литература, седеше и като че ли се смущаваше от присъстващите. Бяхме съвсем малко хора, почти домашна среща, и Рей отговаряше с обикновени, разговорни думи и на философски, и на обикновени въпроси. После, когато останахме сами, разговорът ни отнесе към нещата от живота, а не към литературата. Тогава бях по средата на друг роман антиутопия, без да знам, че само след три години ще се случат нещата, за които пишех, но въображението ми щеше да бъде надминато от жестоката фантазия на реалността. Именно това запознанство промени две неща: да прекъсна за известно време работата върху антиутопията и да се върна към спомена за преживяното в родината ми, тъй като по време на разговорите с г-н Бредбъри в мен проблесна някаква мисъл на вина, че истинският писател, ако е такъв, стига до всеобщото световно съзнание чрез съдбата на народа си. Ако това не се случи, не е виновен народът и съдбата му, а писателят. Дълго прехвърлях за изключения, но така и не открих сериозни следи на нещо, което да ме опровергае. Единството на света е факт и литературните постижения не могат да се измерват с темите и със заимстването на модерни течения, а с дълбочината и релефността на поставените и обрисувани проблеми. Даже и с лексиката – такава обикновена, като на Рей Бредбъри, може да се построят обемни платна за размисъл и с висока стойност. На всичко отгоре се сетих, прехвърляйки горните факти, че писатели като Артър Конан Дойл и Иржи Марек – дори чрез криминални случаи – са успели да представят (не смятам, че е целенасочено) социално-икономическата картина на викторианска Англия и австро-унгарска Прага.
Тогава прекъснах романа антиутопия някъде около четиристотната страница и реших да се върна върху останалото като спомен от родината ми, зад който спомен се криеше качествен, суров литературен материал. Но това можеш да го разбереш само ако си преобърнал световната литературна целина. И реших да заложа на обемната метафора, метафората действие. Така се роди комедията „Корно“, номинирана в конкурса на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ под името „Нощта на Десети“. Тази сатирична комедия, написана за тридесет и три дни, стана основа на романа „Нощта на Десети“, но с малко изменен сюжет. Романът дойде след един бас с приятел, литературен критик и философ от Чикагския университет, че ще напиша роман със сюжетно време седем-осем часа – тоест по-малко от сюжетното време на „Одисей“ на Джеймс Джойс и „Един ден на Иван Денисович“ на Александър Солженицин. Тогава, въпреки че бях построил нещата в съзнанието си, не мислех, че ще сведа фабулата до два часа, в които ще събера две епохи, макар и с беглите контурни линии на Пикасовия гълъб. Останалото е още четиридесет дни, петнадесетчасова работа в режим на отшелничество, така че романът се роди точно за седемдесет и седем дни.
Йордан Ганчовски
