Промени размера
Аа Аа Аа Аа Аа

Калин Терзийски: Не бъдете себе си. Бъдете нещо по-добро.

10 юли 2019, 15:12 часа • 46471 прочитания

Калин Терзийски предизвиква крайни емоции – мразен и оплют от едни, обожаван и цитиран от други. За нас той не е нито герой, нито злодей, а един истински талантлив писател. „Алкохол“, „Има ли кой да ви обича“, „Аскетът в мола и други разкази“ са някои от книгите му, които могат да потвърдят това. Отскоро пък е готово по-различно издание, в което е съавтор с Pank Bang - комиксът „Бруталната алчност на Мечо Пух и пъклените зверства на Пинокио“. И понеже винаги е интересно да се чуе какво би казал Калин по каквито и да е теми, го питахме дали пише по-добре пил, могат ли думите да убиват, коя е най-глупавата мъдрост. А той ни сподели много повече:

Мечо Пух, Пинокио, Буда, Исус Христос. Използваш ги за герои в своите истории. А някои хора се дразнят, че самото използване като герой на Христос например е подигравка. На кой образ никога не би се подигравал?

Всъщност аз на много малко легендарни, пък и сегашни герои бих се подигравал. Не се подигравам, защото никак не обичам да обиждам и да наранявам хората. Но има друго. Говоря за много живи и умрели герои така, както точно аз искам да говоря за тях. Не както се очаква, а както аз искам. Не смятам, че това е подигравка или осмиване. Това да е герой в моя история някой, въобще не означава, че му се подигравам. Най-често аз дегероизирам – изваждам от кошмарно блудкавата среда на мита, на клишето – и поставям този герой: Христос, цар Симеон, Буда, Ленин или клошаря Площи (Бог да го прости) в една много по-реалистична ситуация; абсурдна ситуация – защото реалистично и абсурдно често се припокриват. Тук идват мнителните идиоти, които смятат, че да се говори за образите-икони може само в канона, само по „правилния” начин. Както, апропо, в Средновековието не е можело да се спомене, че една благородна дама има крака. Да, именно – крака! За благородните дами е можело да се говори и пише като за едни нестъпващи по земята създания – другото е грозно, обидно и вулгарно. Споменаването въобще на краката в едно говорене за или с благородна дама се е смятало за проява на много лош вкус. Това, разбира се, е било резултат на средновековното ирационално отношение към езика. При закостенелите съзнания, при средновековните хора, езикът има предимно култови и заклинателни функции. Те, средновековните, ирационални и мистично настроени хора се обграждат с хиляди „Така не се говори”, „За това се говори „или добро или нищо”, „Тази тема е табу” и така нататък. Аз, естествено, се опитвам да не бъда обграден с идиотски табута, да не бъда средновековен човек. И затова – с дружелюбна чистота и лекота – говоря за всеки каквото ми се иска; каквото ми е на сърцето. Понякога ригидните мозъци се обиждат...

Срещу кой конкретен ригиден мозък би искал да излезеш в честен двубой с по един винкел и каквото стане?

Аз съм доста горд, че съм извънредно страхлив. Тоест, никак не мога да си представя нито аз да нараня някого, нито той да нарани мене. Всяка мъжественост, свързана с агресия, ми се струва толкова примитивна и глупава, че ми става чак лошо. От смях и от плач. Аз се страхувам за живота. Не за моя специално – а за живота въобще. Той е покъртително и страшно крехък. И аз треперя над него. Естествено, като млад бях голям бабаит и се кютечех с кой ли не. Явно ми е дошло в повече, явно така съм разбрал колко е крехък и тъжен животът.

Понякога изглежда, че мразиш хората. Гадни ли са хората?

Понякога ги мразя. Но след това се сещам, че всъщност това е една най-обичайна реакция на омраза към себе си. Когато се чувстваш безсилен, нищожен, с вързани ръце и крака – мразиш хората, но всъщност мразиш безсилието си. И като се сетя това – разсмивам се и хората ми стават отново мили. Виж, ето нещо, което не мога да изпитвам към хората: Възхищение. Обич – да. Състрадание – винаги. Но страхопочитание и възхищение – не. Никаква коленопреклонност и почтителност няма у мене. Защото знам, че почтителността, както и всяка форма на възвеличаване, ражда насреща гордост. Никакви култове, никакви святости. Не! Хората са ми едни такива – смешни. Мили. Нищо гордо не виждам в тях. Знам себе си. Знам, че каквото е у мене – подобно е и у хората. И затова са ми смешни. И жалки, понякога. Но мили, малки. Хората са деца. Величествено е само упорството на хората да живеят. Без да знаят точно защо.

Има ли разлика между писането на мъжете и жените?

Естествено, че има. Трудно може да се обърка написаното от мъж с написаното от жена. И засега това е добре. Дава някаква двуполюсна яснота в нещата. Придържането към съществуващите в момента, настоящите норми, носи ред. Жените ходят с рокли, мъжете – с панталони. Е, вече не е точно така, но разликите не са напълно заличени. А щом не са – значи известен комформизъм върши работа. Все пак е ясно, че от раждането си нататък, във всеки миг получаваме десетки милиарди послания, послания от цялата обкръжаващата ни среда, които ни възпитават именно като „момчета” или като „момичета”. Джендърът (социалният пол) се създава именно така. И избирането на синьо или розово е най-малката част от тия послания: цялата среда от раждането ни нататък ни формова, щампова, натрапва един модел – мъжки или женски, който ни задължават да приемем. И ето – при някой това натрапване се оказва прекалено агресивно, нещо казва щрак – и се счупва. И тогава момчето почва да иска да стане момиче, и обратното. На идиотите ще кажа: не от липсата на дисциплина, не от малкото бой, не от липсата на силово налагане на определен и задължителен полов модел се обърква пола, идиоти мили... а от прекалено агресивното налагане на тоя задължителен полов модел! Простичко: когато пренавиваш пружината – тя се къса. Когато прекалиш с изискванията към едно момче да стане мъж (в най-пошлия, еснафско патриотичен смисъл), то става жена. За пример ще кажа само, че най-малкият син на най-агресивно мъжествения от всички писатели – Ърнест Хемингуей – е умрял като Глория Хемингуей – със сменен пол! Милият Грегъри (така се е казвал преди смяната на пола) просто е бил пречупен от това налагане на пола... Нека оставим децата малко да дишат, бих казал!

Казвал си нещо в смисъла на: алкохолът отваря сетивата и за един писател е полезно да пие, че трезвениците не са добри писатели.

Казвал съм, че отваря сетивата...?! Хм, не мога да си спомня, от пиенето ще да е... шегувам се. Да, алкохолът прави човека смел. Той е най-вече извънредно силен противотревожен медикамент. Е хайде – не медикамент (да не спорим с фармаколозите), но вещество. Вещество с мощно анксиолитично действие. „Анксиетас” означава безпокойство, тревожност. „Лизис” - разграждам, разпадам.

Тревожността е другото име на човека. И другото име на човешката трагедия. От мига в който научим – към тригодишни – че сме смъртни – оттогава-нататък в живота няма покой. Всеки миг е белязан от тревожността. От очакването на смъртта. Естествено – малко хора си дават сметка за това. Ние и бездруго живеем опиянени. Най-разпространеният наркотик се нарича „сиво ежедневие”. Хората си вършат битовите задължения, ходят на работа и така изпадат в особен транс, който ги избавя от тревожността поне малко; в този поток от еднообразие тревожността поне не е непоносима. Но за някои хора това е невъзможно. И тази проклета тревожност е всъщност това, което сковава, което убива творчеството, което убива всеки размах.

Казано на разговорен език то звучи така: „Защо да правя каквото и да било, след като ще се мре?“. Тревожността придобива най-различни форми, тя се появява у нас като банални ежедневни страхове – от загубване на работата, от загубване на любовта... Но ако покопаем малко по-дълбоко под всеки такъв банален страх стои Тревожността. Която се казва така: Всичко е безсмислено, защото ще умрем. И ето тук идва алкохолът. Човек може да твори само ако не го е страх. Да забрави поне за миг тоя мъчителен припев, че всичко е безсмислено, защото ще бъде пометено от смъртта. Тук идва разсъждението за Бог. Да, добре, Бог. Но как да живееш на земята, именно на земята? Защото Бог... там е ясно – но защо, дявол да го вземе, да се мъчим да живеем именно на земята, като този живот тук е обречен, той е краен, той е само глупав пролог, само излишно и мъчително преддверие...Защо? Е – тук идва алкохолът. Той, казах, е най-мощният анксиолитик. И той може да ти даде сили да кажеш: „Защо ли? Майната ви! Щото така съм решил Аз!“.

Кога си писал по-добре – пил или трезвен? 

Аз естествено, съм писал и във времената, когато съм пиел. Но повечето и всъщност най-добрите си неща, поне така мисля, съм написал във времена на покъртителна, съвършена трезвост. Примерно романът „Алкохол“. Бях толкова свръхтрезв, че чак бях в еуфория. Еуфорията на съвършената трезвост. Дори сега, като се замисля най-внимателно, дори и в периодите, в които съм пиел, всъщност текстовете си съм пишел трезв, в моменти на абстиненция (бих го нарекъл „трескаво въздържание”). Това, да речем са разказите от „Има ли кой да ви обича” – книгата ми, която спечели Европейската награда за литература и която до момента е преведена на девет езика. Да, пиех във времената, в които съм я създал; но в самите дни и часове на писането на разказите – не.

Смяташ ли, че човек трябва да живее, без да очаква нищо от другите и света? Често те обвиняват, че се държиш все едно всички са ти длъжни.

Всъщност тези, които ме обвиняват в това, обикновено са хора, които именно смятат, че на тях всички са им длъжни. Включително и аз съм им длъжен – да приемам злобните им критики и да бъда какъвто те искат, а не какъвто съм. Както обикновено крадецът вика „Дръжте крадеца”. Да, най-често, трябва да отбележим, най-нескромните най-нескромно обвиняват другите в нескромност. Нали се сещаш? Как някой крещи „Ей, мамка ти, ей, я веднага стани скромен, щото аз така съм казал, беее ееей!“. А иначе – човек щом е бил захвърлен на тоя свят от други хора, които, без да го питат, са го създали – някак винаги има чувството, че Другите поне малко са му длъжни. Той, образно казано, казва така „Ей, хора, мили хора... аз Съм, Мен ме Има... струва ми се, че сте длъжни да отчетете, че аз Съм и че Мен ме Има!“. И всъщност – аз съм убеден, че тъй като всички сме прецакали всички и сме прецакани от всички – ето защо всички сме дълбоко длъжни един на друг. И този дълг се нарича Цивилизация. Честно казано – смятам за извънредна глупост, за продукт на дълбока неосъзнатост и лицемерие цялото това модерно „Анти-Его” говорене. Знаеш го – шири се сред патетичните и слабограмотни хора. Шляещи се из молове и фейсбуци и говорещи на едро за Духовността.

Бил си психиатър в Курило. Какво смяташ, че разболява хората? И физически, но и психически?

Това, че са хора. Другото име на човешката природа е болест. Няма как да се измъкнем от това. По-добре е мъдро да приемем това и да живеем достойно с този факт. Да живееш истински, означава добре и достойно да съжителстваш И с болестите си.

Но тук има един тънък момент. Консуматорската система (философия, пропаганда) внушава на съвременния човек, че не е нормално да е болен. Това, естествено, заедно с идиотизма, който също тази система непрекъснато внушава „че всеки е длъжен да преследва щастието си (без да се уточнява никога какво е това щастие)”, имат за цел да накарат хората да купуват. Да купуват разни неща – непрекъснато! Внушаваш на хората непрекъснато, че не е нормално да са болни – и затова, за да не са болни, те трябва да купуват огромни количества здравословни храни, хранителни добавки, лекарства за абсолютно всичко и т.н. Дребна, търговска подлост.

Последно от какво не можа да заспиш?

От мислене. Вечер обикновено се въртя, въртя се до един-два часà и доста трудно заспивам. И ми се струва, че това е нормално. Как ще заспиш, като имаш цял един такъв свят за мислене? Кой си представя тая колосална драма, наречена свят? Кой си представя тая колосална драма, наречена живот? Ами – аз си ги представям. Някой ще каже (и вероятно с право), че просто защото не работя (тоест, не ходя в някоя служба, цех или офис на работа) и затова не заспивам леко и неусетно като всеки смазан от работа човек. Но нали на мен именно това ми е работата? Да не съм замаян и наркотизиран от ежедневието, да не съм унесен и замъглен от успокояващите грижи на бита, от работните ангажименти, да не съм притъпен от рутината и баналността. А непрекъснато да съм остър, болезнен, оголен като нерв...да съм със свръхясно и тревожно до смърт съзнание – за да изпълнявам функцията си на буден човек, на писател.

Какво те тревожи силно?

Всеки войнолюбец, всеки идиот – независимо дали е руснак, украинец, американец, българин или иранец, който е готов да подпали война. Съществуването на такива хора, все още, въпреки милионите поуки от историята – ме тревожи ужасно силно.

Могат ли думите да убиват?

Бих се радвал да остана в главите на хората като човек, който се бори за това да бъде лишен езикът от тая му способност. Боря се за това – думите да не могат да убиват. Аз съм упорит борец за демистифициране на езика. Това – езикът да има магически и заклинателни способности, да има силата на оръжие – е отражение на ужасното (спрямо нашата сегашна представа) архаично мислене на примитивния човек! В ония тъмни времена на заклинатели и прокобесници (с думата „прокобесник“ поздравявам всички които все пак помнят Яворов), е можело с една дума – клетва, проклятие – действително да те убият! Виж – вуду и т.н. Защото мистичното мислене на клетия, див и примитивен човек е приемало езика като магия, като чудо, като действителност, по-истинска от действителността. В моите разкази и романи аз често се опитвам да обяснявам (не „внушавам”, а именно „обяснявам” - като учен, не като прокобесник), че езикът е чудесно и силно средство за комуникация, но не е нищо повече от средство.

Човешкият език е вид чуруликане. Безобиден комуникационен брътвеж. Начин да обменяме информация. Важен е, ценен е. Но не е магичен. В този мит – „език свещен” - се крият ужасни злини. Когато езикът е свещен – само трябва да го вдигнеш и като с магичен жезъл да направиш хората роби. Виждам езика на просветените съвременни хора като едно добро средство за общуване, а не някакъв зловещ магичен жезъл за владеене на съзнания.

Защо смяташ, че предизвикваш толкова крайни емоции у хората?

Защото изказвам крайни мнения. И защото съм биполярен човек. Не само че страдам от биполярно разстройство и ту съм в мания, ту – в депресия, ту съм хиперактивен и радостен, ту мрачен и изнурен, ами и ту пия страховито, ту съм железен аскет. Скучните хора обичат скучното еднообразие у другите. Но също така обичам да заставам на много категорични и често парадоксални позиции. „Докса” - „това, което е общоприето”, пара-докса – оттатък, отвъд общоприетото. Това, с биполярната ми природа, между другото, не съм си го избирал аз, а Господ. Така че, който е против Господ – да вдигне ръка. Но има и друго нещо – аз смятам за крайно неестетично да се говори и действа половинчато. Ако ще е да – да е да. Ако ще е не – да е не. Това също го е казал Господ – Иисус Христос. Дори и във всички компромиси, които правя, във всяко омекотяване и снизхождение се опитвам да бъда краен. Ако ще се примиряваме с някакви недостатъци – трябва да го направим съвсем ярко, ясно и категорично!

Има ли чувства, които си забраняваш, за които изпитваш вина, че са се породили у теб?

Омразата определено си я забранявам, по-точно я обезсмислям чрез разбиране. Опитваш ли се да разбереш някого – омразата ти към него се обезсмисля и спада. Също така постъпвам с чувството за вина. Което е чиста проба омраза към себе си. Опитвам се да се разбера и така си прощавам. Човекът, който не си прощава, няма шанс да направи нищо добро. Човекът, който не си прощава, се вцепенява като статуя от сол от вината, която носи. А прощаващият на себе си и на другите продължава напред с ведро лице.

За кое най-много съжаляваш в живота си?

Всичко преживяно е добра част от живота ми. Може би понякога съжалявам, че не помня някои неща, включително и най-тежки, достатъчно добре. Яд ме е, че не ги помня достатъчно ясно, за да мога да ги опиша. Но после си казвам, че явно именно така е по-добре – да не се помнят много-много лошите неща.

Коя е най-голямата заблуда на хората за теб?

Че имаме нещо общо. Хората винаги си мислят, че си приличат. Че всички ние си приличаме. Че щом аз, казват си те, мисля така – значи и тоя там (примерно Терзийски) също мисли така. А това не е вярно. Вярно е, че хората по нещо (по нещо!) си приличат един с друг. Да – те си приличат в 99% от нещата. Но важен е останалият един процент. А в него нямат нищо общо.

(Писателят с дъщеря си). Личен архив.

А какво би искал да научат хората за човешко същество Калин?

Че не пия, не ям месо; извънредно много внимавам да не извърша съзнателно или от небрежност насилие над някого (и не успявам, да го вземат дяволите, все се карам с разни хора); че съм християнин, че това не ми пречи да приемам Буда като свой учител; че се страхувам от смъртта като всеки друг и че затова се опитвам да бъда мил и добър с другите човек.

Най-глупавата мъдрост?

"Грабни сникърс!“. Оп, това май не беше мъдрост. Това, доколкото помня, беше някаква древноримска сентенция? Всичко човешко, мамка му, винаги е много глупаво. И в същото време е ужасно мъдро. Ние, като помислиш, освен с човешката мяра с друго не разполагаме. Човек е мярата за всички неща, нали така? Ако не вярваш – питай Протагор. Щом човек умира и въпреки това живее – в това има и трагична глупост и трагична мъдрост.

Едно изречение, с което би искал да те запомним?

Не бъдете себе си. Бъдете нещо по-добро.

 

Интервю на Милен Антиохов за SofiaLive.bg

Райко Павлов
Райко Павлов Отговорен редактор
Новините днес