От четири години Такаюки Уено живее със спомена за родителите си и за двете си деца, които са били отнесени от цунамито на 11 март 2011 година в североизточната част на Япония – човешка трагедия, която остана скрита зад радиоактивната мъгла около Фукушима.
„Последствията от ядрената авария бяха толкова силни, че бяхме като потопени в мрак“, казва 42-годишният мъж. Най-малкото му дете, което е родено след убилото над 18 хиляди души цунами, „ще започне да ходи на детска градина през април, ще започне да прави неща, които по-големият му брат не успя“, казва бащата, обзет от мисълта за изчезналия му син Котаро, който е бил едва на 3 години, когато вълната го е отнесла. „Не мога да спра да мисля колко кратък бе животът му“, казва той.
В 14:46 часа на 11 март 2011 година силен трус с магнитуд 9 по скалата на Рихтер разтърси Тихия океан и предизвика най-тежкото бедствие, което Япония е преживявала от войната насам. Към трагичната природна стихия се прибави и аварията в АЕЦ „Фукушима“ - стопяването на сърцевината на три от шестте реактора. „Още щом първата експлозия разтърси централата, всички побягнаха. Никой не се върна да ни помогне. Бях единственото живо същество в целия регион“, казва Уено, като обхваща с поглед Минамисома, на 20 километра северно от атомния комплекс.
„Имахме отчайваща нужда от помощ, имаше толкова много хора, с които не знаехме какво се случва. Но никой не дойде. Едва 40 дни по-късно, на 20 април, войниците пристигнаха“, казва Уено. „Мисля си за всички, които преди живееха в евакуираната зона на 20 километра около централата. Те сигурно са искали да намерят своите хора, но не са можели“, добавя той.
„Някой трябва да продължи“
Заради опасността от радиация е трябвало да се разчита на добрата воля на спасителите. Съпругата на Такаюки, която е била бременна с третото си дете, не е можела да се върне дори за погребението на 8-годишната си дъщеря Ерика, чието тяло, както и това на 60-годишната й баба, е било намерено.
Все още обаче тялото на сина й Котаро и на неговия дядо не са открити, въпреки че дни, седмици и месеци след това бяха намирани нови и нови тела на загинали при бедствието.
„Успях да взема Ерика на ръце и да й поискам прошка. Исках да прегърна по същия начин и Котаро, толкова исках да го намеря“. Годините минават, но Уено не се отказва. Вече не мисли нито за радиацията, нито за разочарованията.
„В края на миналата година беше намерено едно тяло – торса и краката, но не и главата. Някой трябва да продължи да върви по брега, иначе възможността телата да бъдат открити се свежда до нула. Така че, докато съм жив, ще изпълнявам дълга си“, казва той.
Четири години след бедствието тленните останки на 2600 души, живели на опустошения североизточен бряг, все още не са открити въпреки издирвателните операции, които силите на реда и войниците правят всеки месец на символичното 11 число.
АФП
