Владислав Христов е поет, писател, журналист и фотограф. Преди дни негово хайку получи голямата награда в конкурс на Музея на Башо в Япония; отличие, което идва след много други негови признания по света в минималистичния жанр. Списък с неговите книги може да видите тук, а ето какво сподели Владислав пред Actualno.com за наградата, а и не само.
Журито ти присъжда голямата награда, посочвайки, че написаното от теб хайку е особено важно в годината на коронавируса. В какъв момент го написа и беше ли реакция именно спрямо пандемията?
тих ветрец
поклаща се лешников цвят
нашия свят още го има
Написах това хайку миналата пролет, малко след обявяването на първия локдаун. Всички се бяхме свили в домовете си, облъчвани ежедневно от новините за новия страшен вирус. Като съпротива на всичко случващо се, на мен не ми оставаше нищо друго освен да правя малки „бягства” сред природата. По време на една такава разходка видях, че лешниците започват да цъфтят. Беше слънчев ден с лек ветрец, който поклащаше цветовете на лешниците, а те са като дълги ресници.
Наслаждавайки се на тази красива гледка, някак в мен инстинктивно назря мисълта, че въпреки пандемията нашият свят още го има, още я има природата, на която можем да се порадваме. Природата, с която за съжаление все по-често губим връзка. А може би това е една от причините за сполетялото ни глобално нещастие? Светът отново е в локдаун. Явно не си учим достатъчно добре уроците.
Какво представлява самият конкурс? Награда от музея на Башо звучи като общо взето най-високата възможна институция за хайку.
Това е трето издание на конкурса. Всеки участник има право да изпрати до 10 от най-добрите си хайку творби. Въпреки, че е сравнително нов конкурс, понеже е организиран от една висока институция, а журито е от професори и светила в жанра - интересът ежегодно е много голям. Като прибавим и това, че е на името на Башо, който заедно с другите големи японски майстори - Бусон, Иса и Шики, издигат хайку до самостоятелен литературен жанр със световна известност.
В последното издание на конкурса са участвали 1573 души от 44 държави. Наистина респектираща цифра, но нищо необичайно, предвид това, че десетки хиляди души правят опити да пишат хайку по цял свят. Колко са сполучливи тези опити е отделен въпрос. Писането на хайку изглежда измамно лесно, но всъщност, за да е един текст многопластов и да действа на читателя е нужно да бъдат изпълнени много условия. Що се отнася до отличения текст, в тази пандемична година, той явно е докоснал сърцето на журито с човешкия момент, заложен в него.
Интересно е мнението на професор Хасегава от Токийския университет, който е член на журито: „Награденото хайку трябва да докосне сърцето на всеки жител на планетата. Oсобено в рамките на настоящия японски конкурс, то трябва да издържи на критиката и оценката на японския народ. И този път бяха предадени множество отлични работи от източноевропейски страни, като Хърватия, Румъния, Полша, България и Русия. Вероятно това е плод на един поетичен дух, рафиниран от суровата история на тези страни. Що се отнася до броя на участниците, от японска страна те бяха най-много, но качеството на предложените хайку беше ниско”. Доста храна за размисъл. По-важното е, че България се представи достойно – освен, че моето хайку взе първа награда, текст на Радка Миндова беше сред отличените 10 победители.
Как самият ти преживяваш - както житейски, така и в писането - последната година?
Последната година беше изпитание за всички нас - както на физическо, така и на психическо ниво. Свободата, която уж си бяхме извоювали по време на неслучилия се преход, изведнъж се оказа доста нестабилна. В социалните мрежи се появиха необичайно много пророци, вирусолози, статистици и конспиратори. Изтече доста мръсна вода между човеците. Дано всичко това ни направи по-мислещи и адекватни, защото явно дълги години не сме били такива.
Относно писането, лично за мен прекарването на повече време вкъщи ми позволи да си прегледам архивите. При бързото живеене, в един момент не ти остава време дори да видиш какво си написал, само маркираш и продължаваш, препускайки напред. Сега имах възможност да остана насаме с моите текстове и фотографии, да си спомня за изминали мигове, истории и места. Такива ретроспекции е добре всеки творящ човек да си прави през определено време. Покрай локдауна ми се отвори чудесна възможност за това. Успях да подготвя свой сборник с кратки прози. Поднових и международната си хайку активност, която през последните 7-8 години, поради различни причини, бях изоставил. Спечелването на този конкурс е само един от плодовете на това мое ново пробуждане.
Поне в началото на пандемията имаше някакво очакване, че тя поне за кратко би отворила прозорец към "бавни" занимания като четенето. Случи ли се нещо подобно или всъщност не настъпи кой знае каква промяна, а просто тягостно изчакване за завръщане към предишните навици?
Човешките навици са тромави чудовища, които с години оформят дълбоки коловози. Няма как локдаунът да промени базисните ни потребности. Или имаш необходимостта от четене, или не. Това зависи както от семейната и приятелска среда, в която си израснал, така и от духа на времето. В епохата на социалните мрежи и ТикТок, подрастващите четат със сигурност много по-малко книги, отколкото ние сме чели преди четвърт век.
Добрият пример трудно идва по естествения начин. Родителят цъка цяла вечер телефона си или не отлепя глава от компютъра и телевизора, и няма как да искаме детето му да чете книга. В локдауна семейните отношения се изостриха, появи се допълнително агресия, отключиха се депресии. Малцина се хванаха за книгите като спасителен остров. В тази екстремна ситуация, повечето хора прибегнаха към най-лесната автоагресивна патерица – алкохола. И резултатите са налице – по пътищата и в домовете ни.
Има ли у нас вече изградена хайку общност, свързваща писатели и читатели?
Нямам представа дали в страната ни съществува действаща хайку общност, но със сигурност има няколко български автори, които активно публикуват свои хайку творби в най-престижните световни издания. Може да се каже, че имаме трайно българско присъствие в международната хайку общност. Осем българи намериха място в Европейския Топ 100 за най-креативни хайку автори за 2020 година. Достатъчно красноречив факт.
Аз лично предпочитам да общувам с четящи, а не с пишещи хора. В литературно отношение съм вълк единак. Може би защото с годините съм се разочаровал от доста „приятели” по перо. Не членувам в никакви писателски съюзи - приличат ми твърде много на тези от преди '89-та година. Отношенията в литературната ни среда се базират предимно на взаимната изгода. Цари тотален фалш и конформизъм, които избуяват покрай всеки конкурс и награда. И всичко това на гърба на българската литература. Съжалявам, но няма как да бъда част от нещо такова.
Кога поетът се обръща към писането на хайку? Какви са предимствата му, които друг жанр не може да даде? Как едно впечатление и чувство само започва да диктува, че трябва да се превърне именно в хайку, а не в нещо друго?
Всеки има различни пътища към написването на даден текст, едва ли съществува вярно обобщение. Хайку може да бъде инспирирано от всичко в ежедневието - от падащ лист през есента до свършилата тоалетна хартия. Хайку е самият живот описан в три реда. Това са наглед простите и дребни неща, които ни заобикалят, чрез които откриваме по-големия смисъл на нашето съществуване. Успеем ли да ги уловим в текст, той стига много бързо до читателя и го поразява със своята краткост и прямота. Стига, разбира се, читателят да отключи кода в едно хайку, неговите подсмисли. А това става с много четене. Затова и между сполучливите и несполучливите хайку има цяла пропаст. Или си в десятката, или си извън мишената. При дългите форми авторът може да се скатае в някое ъгълче. При хайку всичко се вижда, няма къде да се скриеш и си вечен ученик. Няма опасност да се превърнеш в жив класик. Както Девид Боуи пее - всички сме „Absolute Beginners”. Хайку култивира човечността и простотата в най-добрия й смисъл. Колкото по-обикновено и земно се изразяваш - толкова си по-близко до същината на тази кратка литературна форма.
Имаш биография и книги в прозата, поезията и публицистиката. Как самият ти усещаш да се променят с времето - кое остава, кое отминава, какво научи с настъпването на зрелостта в литературата?
В момента се завръщам към хайку. Някак се отдръпнах от него след смъртта на моята най-близка хайку приятелка Мая Любенова. Трудно ми беше да преработя нейната загуба. В същото време краткостта в изразяването никога не ме е напускала. Този минимализъм е органична част от природата ми. Затова реших и да подготвя сборник от кратки прози, писани през годините, който най-вероятно ще излезе до края на годината.
Що се отнася до публицистиката - с нея поддържам ежедневната си писателска форма. Щастлив съм че вече 5 години съм сътрудник на вестник „Стършел” – една от малкото оцелели институции на свободното слово у нас. Всяка седмица във вестника излиза мой фейлетон или публицистичен текст, засягащ наболели теми от ежедневието ни.
С настъпването на зрелостта научих, че всеки е добре да върви сам по пътя си в литературата, че многото литературни баби правят бебето хилаво. Научих се да се обграждам с малко, но проверени от времето приятели, които искрено се радват на успехите ми и застават зад мен безрезервно. И най-вече, че литературата не е състезание, че не е важно кой е по-по-най. Пред белия лист си сам и няма кой да ти помогне. И това е част от твоето порастване.
Би ли оставил за финал още няколко твои хайку творби?
топъл дъжд
потръпват раменете
на гроздоберачките
...
оризово поле
колкото зърна
толкова и комари
...
горещо пладне
под сянката на рибаря
най-много риби
...
последната нощ
на лятото
всеки на различно легло
...
огромна луна
как да я побереш
само в две очи
…
Фотографии: Фейсбук профил на Владислав Христов
Интервю на Райко Байчев
