Журналист, режисьор, водещ, но преди всичко писател, в „Един френски роман” той за първи път говори за детството си в Страната на баските. Това е най-личната му книга написана до сега.
На излизане от модното заведение „Барон” в Париж Фредерик Бегбеде и приятелят му Симон Либерати са арестувани от полицията за употреба на наркотици насред улицата. Същата сутрин писателят е научил, че брат му Шарл ще получи ордена на Почетния легион. Две събития, които карат Фредерик да се запита: „Какво направих от живота си?”. Разтърсен от четирийсет и осемте часа, прекарани в ареста, той се пренася в детството си в Страната на баските, за да се вгледа в себе си и в живота си. В „Един френски роман” Фредерик Бегбеде разказва за първите си петнайсет години. На 43-годишна възраст той се връща към родителите си, към техните родители, към брат си, описвайки ги на фона на съвременна Франция. За пръв пот подписва искрен роман и не се крие зад героите си. Ето какво споделя той пред френското издание „Пари-мач“.
Преди да ви арестуват, замисляхте ли нова книга?
Бях започнал да си водя бележки за детството си, защото намирах за странно, че не си спомням нищо. Опитвах се да открия къде съм бил между 0 и 15 години. Когато се озовах сам в килията, взех да обмислям сериозно този проект.
Да се озовеш в ареста за употреба на наркотици на 42 години сигурно е потискащо?
Абсолютно. В началото мислех да излъжа, да кажа на семейството си, че съм бил пиян и съм минал на червено, та затова… Разбира се, журналистите научиха и ме издадоха. Не бях особено горд. Хубавата страна на тази история е, че арестът ме принуди да се срещна със себе си. Вече бе време да престана да бягам, да започна да размишлявам за всичко това. През Втората световна война дядо ми е спасявал евреи, а аз, две поколения по-късно, бях зад решетките за хлапашки глупости. Как бях стигнал дотам?
Доста сте остър към днешна Франция...
Когато пиша, имам нужда да се гневя. Свободите ни намаляват – затварят хората, за да ги предпазят. Това е нездрава система, опасна за демокрацията. Подобно поведение води до фашизъм. Никола Саркози превърна Франция в полицейска държава! Между хигиеничната си сигурност и хедонистичната си свобода избирам втората. Вярно е, че вече употребявам по-малко наркотици, предпочитам да се забавлявам с чаша водка. Но да забраниш на французите да купонясват… на какво прилича това! Ако на последните избори хората масово гласуваха за Даниел Кон-Бендит, то беше, защото са уморени от тази действителност, а не за да спасяват планетата…
За да пишете, решихте да напуснете Париж и да се настаните в Гетари, в Страната на баските от детството ви.
Не бях стъпвал там от двайсет години. Надявах се в Гетари спомените ми да изплуват. Така и стана, писането ми помогна да си възвърна паметта. Но не написах цялата книга за две нощи. Две години бачкане ми трябваха, за да преизградя заровения в спомените ми Юрски парк!
Защо не пожелахте да използвате термина „автобиография”?
В съвременния роман най-много ме интересува демаркационната линия между фикционалното и документалното, тази размита зона между истината и измислицата. Всичките ми любими писатели си играят с темата, от Труман Капоти до Еманюел Карер. Нямаш проблеми, когато разказваш за въображаем свят. Но когато описваш агенцията, в която работиш, просто те уволняват! По-опасно е да пишеш за собствения си живот, отколкото да измисляш.
Именно, главната тема на вашата книга са семейните тайни – разводът на родителите ви, детските ви проблеми, мястото на по-големия ви брат…
Произлизам от семейство, което никога не си е говорило истински, макар да нямаше кой знае какви проблеми. В моите среди бях единственият с разведени родители. Поради което с брат ми се чувствахме особени. Защо ние? Защо си е отишъл? А се правехме, че всичко е наред… В семейство Бегбеде болките се отричат и заравят. И излизат на повърхността само в арестантската килия. Обаче няма цял живот да използвам развода на родителите ми като оправдание за това, че се дрогирам…
Родителите ви четоха ли книгата, преди да излезе?
Разбира се, Шарл също. Често съм писал за баща ми в предишните си книги. Майка ми беше много трогната. Но аз най-много се безпокоях за реакцията на Шарл.
Обичате ли го или го мразите?
И двете, естествено! Сложно нещо е по-големият брат… Чувството се колебае между ревността и възхищението. Значението му е подценено – става дума за силен емоционален заряд, но и за диктатура. За мен Шарл е пример за подражание. Аз бях по-голям конформист от него. Мислят си, че аз съм антиконформистът в семейството, но това не е вярно. Истинският бунтар е той! Той живее с една и съща жена от петнайсет години. Аз направих същото като родителите ми – разведох се. Истината е, че нямаше да напиша тази книга, ако в семейството успявахме да си кажем всичко. Човек пише, защото не може да каже нещо по друг начин. Така е във всички буржоазни семейства. Никога не си казваме „обичам те”, никога не си казваме кое не е както трябва. И един ден всичко това се взривява.
Трудно ли е да говориш за майка си в роман?
Чрез живота на майка ми исках да проследя маршрута на жените през последните петдесет години. Тя е преживяла феминизма, изпитала е желанието за свобода, после е изживяла и самата свобода. А накрая се е оказала сама. Имам чувството, че това е съвременната норма. Съпрузите правят деца, после се чупят с някоя друга. И ето че съпругите се превръщат в еманципирани домакини. Стават рано, бачкат, вечер се занимават с децата… По времето на майка ми през 60-те години подобен живот е бил по-скоро изключение. Сега той е правило.
Когато пишете, винаги изпитвате потребност да използвате ирония, присмех в сериозните пасажи. Страх ви е да не ви вземат прекалено на сериозно ли?
„Добрата литература не се прави с добри чувства”, казва Жид. Това ме обсебва, ужасно ме е страх от всичко сладникаво. Предпочитам присмеха, за да не се превърна в Паолу Куелю.
Днес гордеете ли се, че сте французин?
Не знам. Прадядо ми е заминавал на война с песен на уста, аз не се виждам как умирам за Франция, докато двамата ми дядовци са били готови да го направят.
Значи край с простотиите?
А, не, ни най-малко! С тази книга исках да представя истинската си самоличност. Хората не ме познаваха, бях станал герой от книгите си. Исках да поставя нещата на местата им, надявам се да съм успял.
