Раните от комунизма си личат в цяла Източна Европа. Хората там са недоверчиви към институции и елити. Усещането, че са били лъгани и използвани, е дълбоко вкоренено. А Западът ще направи добре да не ги гледа отвисоко, пише Ерик Гуйер за Neue Zürcher Zeitung, цитиран от Deutsche Welle.
Изтокът си остава пълна загадка за Запада. Западна Европа настръхва при мисълта за "нелибералните демокрации" в Полша и Унгария или за шествията на неонацисти из източногерманския Кемниц. Хората в Централна и Източна Европа са доста по-различни в политическо отношение, те са по-консервативни и критични към всичко чуждо, защото комунизмът е обърнал наопаки духовните представи в тези страни. Разликите във възприятията на хората от Изтока и Запада според автора са си проличали още на 3 октомври 1990 година. Западногерманците тогава се надяваха, че повторното Обединение на Германия е сложило окончателен край на разделението на нацията, докато източногерманците бяха наясно, че Обединението едва що започва.
Диктатурата на пролетариата обезправи хората и то не само в политическо отношение, а и във всички останали сфери на живота. Местата в детските ясли, в университетите, работните места, та дори и картите за почивка – всичко беше отпускано и разпределяно „отгоре“. Свикнал с това да му налагат чужди решения, социалистическият човек продължи да се чувства като обект, а не като субект на историята даже и след краха на съветското господство.
Играчка в ръцете на чужди сили
И до днес много хора в Източна Европа не смятат, че са господари на собствената си съдба, а се виждат като играчка в ръцете на чужди сили - бил той Брюксел, някой западен политик или медиите. Житейският им опит от времето на диктатурата и последвалият крах на този строй ги направи недоверчиви към всякакви институции и елити. Усещането, че са били лъгани и използвани, им е дълбоко вкоренено. Такава е днес ситуацията в източногерманските провинции, същата беше и в Западна Германия след 1945 година. Социологът Хелмут Шелски навремето нарече това явление "скептично поколение". Чак през 1990-те години западногерманците започнаха да приемат безрезервно Федералната република.
Процесът на формиране на гражданско самосъзнание във Федералната република отне половин век. И в бившата ГДР това няма да стане по-бързо. Дотогава медиите ще си останат "лъжлива преса", а хората - лесна плячка за всякакви протестни партии - без значение дали това е Левицата или "Алтернатива за Германия". Осакатяванията, причинени от диктатурата, се предават от поколение на поколение и могат да избият на повърхността дори и след десетилетия. Нападенията срещу мигранти след убийството на един германски гражданин, вината за което носят навярно двама бежанци, са далечен отзвук от бившата ГДР. Там имаше силен расизъм, но темата беше изцяло покрита с мълчание.
Реши ли, че е застрашена неговата идентичност, източният човек реагира много остро – например, когато някой започне да настанява бежанци в общини, които дотогава са били с хомогенно източногерманско население. Защо източноевропейските държави да са длъжни с готовност да приемат бежанци, след като собствените им граждани не виждат друга перспектива, освен да търсят по-добър живот на Запад?
Това високомерие е грешно
Но не всичко се дължи на посттравматичния синдром. Грешно е всички проблеми да се обясняват само с трудностите преди и непосредствено след 1989 година, защото това би означавало да се циментира фаталната роля на жертви, в която са влезли много от източноевропейците. Това пък де факто би означавало те повторно да бъдат обезправени. Източногерманците забелязват редовните прояви на западно високомерие. Заради изстъпленията в Кемниц цяла Саксония беше обявена за "проблемна провинция". След посегателствата в новогодишната нощ в Кьолн или размириците по време на срещата на Г-7 в Хамбург, никъде не беше казано, че Северен Рейн-Вестфалия или Хамбург позорят Германия. Саксония обаче беше сравнена с „екстремистко блато“.
Много е лесно да клеймиш като екстремистко и радикално всичко, което не се вписва в западните шаблони. Който използва тези определения където трябва, и където не трябва, както става често, не е по-различен от онези, които по рефлекс реагират на всяка критика с викове "лъжлива преса!". Източногерманците, повечето от които осъществиха смяната на системата без много-много да се вайкат, не са заслужили подобно високомерие. Нито пък смелите поляци и унгарци, които се борят срещу посегателствата към гражданското общество в техните страни. Който е готов да се отнася към тези хора без надменност и високомерие, трябва да приеме, че много от нещата, на които ги е научил комунизмът, не се вписват в западните модели на мислене. И навярно никога няма да съвпаднат изцяло с тях, завършва авторът.
