Иран избра най-краткия път във времето и пространството, за да отговори на убийството на своя генерал. Страна, която не жали своите граждани заради любимия пълководец, няма да пожали и чуждите. Това пише журналистът Александър Баунов за Carnegie Moscow Center в статия, която представяме със съкращения.
Иранските ракети сякаш нарочно са изстреляни така че да има възможно най.малко жертви и разрушения. Ами ако не е нарочно? Никой няма да го признае. Няма да се разбере и изпратил ли е Иран информация за това какви обекти ще бъдат атакувани, за да се минимизират жертвите сред иракчаните и американците. Фотогеничното, но не и смъртоносно иранско възмездие създаде преднамерена двусмисленост за американския отговор. Първата реакция на Тръмп, който толкова често яростно се нахвърля на обидилите го е по-скоро сдържана, отбранителна и ненастъпателна.
Някога, освободеният от Саддам Ирак все повече се превръща в разоран двор, където чужденци изясняват отношенията си с юмруци. Как американската ликвидация на Сюлеймани изглежда за източния човек, а и за западния? Като убийство на един гост от друг в дома на стопанина. На територията на Ирак с формално позволение са разположени американски войски. Самото правителство е следствие от тяхното пристигане.
Америка е съюзник на Иран, но и ген. Сюлеймани попадна там не подмолно. Той също е съюзник на иранското правителство във войната с "Ислямска държава". Освен това заедно с него загинаха и няколко иракски граждани от шиитските формирования - значи стопаните също са пострадали. Русия става краткосрочен бенефициент на ескалацията. Ирак и другите арабски страни, гледайки на отношенията между Багдад и Вашингтон ще диверсифицират външната и вътрешната политика. Не само война, но дори и сянката на война около Персийския залив ще направят нефта по-скъп и ще превърне Русия в един от най-спокойните доставчици на нефт с минимални рискове.
Разбилият се пътнически Боинг в Техеран в нощта на иранския удар, в който повечето пътници не са украинци, а иранци, канадци и европейци, усложнява картината. Ако това не е просто авария всичко става още по-заплетено. Да взривят самолет на трета страна, но с иранци и граждани на Запада, може само "Ислямска държава" или други сунитски групи. Тогава съвместната гибел на западни и ирански граждани от ръцете на общите врагове, срещу които успешно се сражаваше убитият ирански генерал, взривява логиката на Тръмп отвътре и много по-силно, отколкото всякакви съмнения в неговите домашни опоненти.
Слабият ответен удар на Техеран може да бъде счетен за символичен жест, който дава на Иран възможност за запази лицето си - американците убиха известен и популярен ирански военноначалник, а иранците не са убили никого, затова пък ударът им е последен.
Сега е ред на американците да завършат ескалацията с Иран и да съобщят, че безпомощните ирански удари не са достигнали целта и не могат да причинят вреда на най-силната в армия в света.
Ескалацията идва в началото на американската предизборна година. Ако Тръмп остави иранската атака без отговор съперниците му демократи от отбора на Обама и Хилари може да кажат - обвини ни в нерешителност, а сам отнесе шамара. Т.е. Тръмп може да се сравни с Картър, който влезе в историята с това, че допусна залавянето на американски заложници от иранци, не се справи с отговора и не беше преизбран за следващ мандат. Когато Тръмп уби Сюлеймани най-малко е искал да се окаже на едно ниво с Картър или Хилари. В голямата близкоизточна война, която започва от нахлуването в Ирак през 2003 година, се появи нов официален участник. При цялата външна войнственост Иран не се стреми да воюва с Америка, но радикалната част на ръководството може да направи своите изводи от случилото се: Америка се страхува да започне пряка война с Иран, значи те могат да я продължат косвено.
Сравнително спокойните публични рефлексии на Тръмп показват, че той е разбирал риска от кръстопътя, на който се намираше на 8 януари 2020 г. Ако той те отговори на иранския отговор - дава поводи да бъде критикуван за слабост и недалновидност. Ако отговори - може да започне война и да не успее да победи в срок или да победи неокончателно. Това е веригата на ескалацията, в която зле изглежда този, който спре първи. Но краят може да се окаже толкова далече, че никой няма да се смее или поне не този, който нещо е започнал.
Засега Тръмп се ръководи от втория вариант. Самите демократи също не искат да воюват, а пропуснатият символичен удар ще бъде забравен по-бързо от неудачна война. В своята реч Тръмп се опита да размени местата на събитията - да представи убийството на Сюлеймани като отговор на всички провокации от страна на Иран взети заедно. Целият език на обръщението му сякаш връщаше света към точката на иранските ракетни удари.
Невъздържаният, непредсказуем и склонен към необмислени резки движения Тръмп засега все още остава първият за 30 години президент на САЩ, който не е започнал нова война и по своя оригинален маниер продължава старите.
