Поради политически, икономически и военни причини, Комунистическата партия на Китай сега представлява по-голяма заплаха за сигурността на САЩ от Съветския съюз през Студената война. Приликите между тези два гиганта са очевидни, коментира американското консервативно издание Washington Examiner.
И двете нации черпят сили от авторитарния си контрол над хората и в предаността към партийното върховенство, и освен това и двете страни разглеждат победата над САЩ като предпоставка за своя краен успех, но повечето от техните прилики спират дотук. До голяма степен това е така, заради далеч по-добрата стратегия на Китай, в сравнение с тази на СССР.
Докато Москва искаше да доминира над своите врагове, Пекин цели първо да си сътрудничи с тях, и тогава да ги победи. Докато СССР разчиташе на КГБ в кражбата над западни технологии, Китай разполага с хакери и шпиони в академичната сфера. Докато СССР се опитваше да се противопостави на НАТО с груба сила, Си Дзипин цели да раздели алиансите и да удари слабите дефанзивни позиции на Запада. Нека обмислим и политическите, икономически и военни елементи. Идеологията на Пекин се концентрира в това, което може да бъде описано като изкривен комунизъм. Постоянният комитет вярва, че партията е върхвона и Китай е предопределен като глобален хегемон, но те са пластични по отношение на това как да постигнат това. Вътрешният кръг на Си Дзипин е щастлив да помага на чуждите страни да забогатеят, ако това ще му помогне да спечели тяхната лоялност. Виждаме това в Азия и Африка, където Китай инвестира стотици милиарди долар в инфраструктурни проекти. Най-поразяващото е, че подобен китайски гамбит може да бъде открит и в действията на Пекин в Европа.
Тук, с трите големи европейски държави – Великобритания, Франция и Германия, Китай използва своето политическо влияние чрез евтини стоки и големи инвестиции. Играта с връзките с обществеността също е хитра. Китай уважава демократичните модели на Западна Европа, или поне така твърди, и желае само мирно съвместно съществуване. За разлика от СССР, Китай не разчита на комунистически сепаратистки движения там. Затова и западните лидери по-лесно приемат влиянието на Пекин и неговото предложение за приятелство звучи по-правдоподобно. Там, където този план не успява, като в Канада и Австралия, Пекин прибягва до заплахи. Тази оферта за богатство или страдания носи допълнително тегло в западните демокрации. В крайна сметка е трудно за един западен политик да наложи икономически санкции на държава, която населението му подкрепя. Големият проблем на СССР беше факта, че света вързо се научи да разпознава лошия стандарт на живот и политически репресии там, и не искаше да има нищо общо с него, но когато Китай прави животите на чуждите граждани по-добри с евтини стоки и пътувания до модерни градове като Шанхай, Пекин, а доскоро и Хонконг, офертата на азиатската страна изглежда добра, дори желана.
Докато се покажат белезниците зад нея, вече е твърде късно. Икономическият модел на Китай също е умно измислен. Да, икономиката на Китай е контролирана по своята природа, но тя желае иновация и печалби по начини, които СССР никога не възприе. Китай предлага инвестиции от една страна и провежда кампания за кражба на интелектуална собственост от друга, и докато Пекин е управляван от комунистически елит, Си Дзипин е далеч по-толерантен от Йосиф Сталин, Никита Хрушчов, и дори от Михаил Горбачов в насърчаването на натрупваните в страната индивидуални богатства и власт. Износът беше само малък фрагмент от Съветскта икономика, но той е в основата на китайската. Той също така е от полза и за глобалното консуматорство, като му предлага множество евтини стоки, а огромния пазар за внос в страната е направил немалко чужденци богати. Отново – това помага на Китай да се представя в добра светлина – добре е да търгувате с нас и да сте наши приятели, дори ако нарушаваме международните правила. Разбира се, настрани от очите на международното общество, Китай не просто нарушава правилата, той ги унищожава.
Нетърпимостта на Пекин за глобалните търговски правола и интелектуална собственост коства на Запада трилиони долари на година. Подкрепен от легиони от студенти и академици, кражбите на Китай в тази сфера са безбройни и с тях не могат да се справят дори агенции като ФБР. Подкрепено от лобисти и политици, китайското икономическо влияние намира подкрепа и от официалните власти. Крайният резултат е китайски икономически модел, който се издържа на гърба на огромен износ на евтини стоки, манипулацията на свободния пазар и чуждите правителства, и кражбата ан интелектуална собственост, за която са били инвестирани огромни суми пари, усилия и време. Това натежава над недостатъците над плановата икономика на Пекин по начин, по който това нямаше как да се случи в СССР.
Ами китайската армия? Тя е впечатляваща. Много се говори за това, че САЩ харчат грубо три пъти повече за отбрана от Китай, но тези твърдения игнорират три истини. Първо, китайските войници получават около 15 пъти по-малко пари от американските. Второ, Китай избягва много от харчовете на Пентагона за военни технологии чрез кражбата им. И трето, Китай не се концентрира над своето глобално военно влияние, освен в сферата на кибервойната, балистичните ракети и космическите оръжия.
При това, за разлика от СССР, който се опитваше да се противопостави на НАТО с повече танкове, войници и ракети, Китай се съсредоточава в това да не позволи на САЩ изобщо да се бие. Сателитните оръжия на Китай, самолетоносачите и ракетите, с които са оборудвани и огромния флот от кораби със системи за противовъздушна отбрана са създадени за тази цел. На бойното поле Китай е способен да разположи орди от своите ракети DF-21 срещу американските самолетоносачи, а базите на Вашингтон са заплашени от еквивалентно количество DF-26. След като това се случи по време на война, Пекин ще поиска от уплашения Конгрес мир, който обаче ще осигури на Китай важна геополитическа победа. Китай разполага и с методи да обърне мнението на американците срещу правителството в Белия дом чрез кибервойна. Китай не може да победи американската армия на фронтове извън Азия, но той не се интересува от това. Пекин няма нужда да води подобни войни.
Докато НАТО и САЩ превъзхождаха СССР по отношение на оръжията и единството си, в случая с Китай това не е така. Австралия и Япония са чудесни съюзници, но партньорството на САЩ с Индия е в начална фаза, Европа и Великобритания не желаят да изпращат кораби в Китайско море, а по-голямата чат от азиатските тихоокеански страни подкрепят САЩ само на хартия. Единствените места, където САЩ са по-силни е под водата, във въздуха и по отношение на ядрените оръжия. Но в крайна сметка това ни изправя пред едно единствено предложение – ако САЩ искат да поддържа междунардония ред на 21 век, по-добре да приемат предизвикателството, пред което са изправени. Китай предлага панди, евтини тениски и усмивки, но ние можем да вземем последните две и от други места, а цената за приемането на ръката на Пекин ще са белезниците на американските ръце в бъдеще. Белезници, които ще ни държат към по-бедно, по-малко свободно бъдеще, водено от режим, който още разчита на концентрационни лагери.
Превод и редакция: Теодор Пенев за Агенция "Фокус".
