Международната икономическа мисъл, в това число и арабската, претърпяла значителни промени в последните 40 години, се развива в различни, понякога противоположни посоки. От една страна в началото на 70-те години на миналия век, благодарение на две течения значително се обогати теорията за развитието. Структурното направление дава приоритет на икономическата политика с цел съществена промяна на структурата на дейността, генерираща БВП. Това се постига за сметка на наукоемко производство на относително независимо национално ниво в рамките на политиката на национално и регионално самоосигуряване. Произведените стоки удовлетворяват потребностите на местния пазар и така се случва заместване на вноса, но без ущърб за социалните групи с ниски доходи. Второто течение е адаптирана версия на социалистическата мисъл. Това пише в свой анализ ливанският журналист Мохамед Абдел Фафи Исаа за изданието Ал Акбар, предоставен без редакторска намеса.
От друга страна се случи взаимно обогатяване на предишните теории - двете споменати теченя и кейнсианството, призоваващо за установяване на нов световен икономически ред през 1970-те и 1980-те години на миналия век. Тази тенденция олицетворяваше желанието да се насърчи развитието за удовлетворяване на базови потребности на населението и някакво ниво на самоосигуряване.
Що се отнася до трето направление, то то е резултат на опитите да се обнови капиталистическата мисъл в периода на Втората световна война. Едни призоваваха да се приеме нова версия на кейнсианството чрез концепцията "държава на всеобщото благосъстояние". Те симпатизираха на това, което може да се нарече "добър либерализъм", съчетаващ политиката на икономически ръст с политиката на преразпределението.
Друга се стремиха да отхвърлят идеите на кейнсианството и посткейнсианството, за да затвърдят позициите на неолиберализма. От началото на 80-те години на миналия век това учение се опитва да заеме място на върха на икономическата мисъл и да залегне в основата на политиката на почти целия Запад под лозунга на приватизацията, на намаляването на социалните разходи, приоритета на борбата с инфлацията и съкращаване на дефицита на държавния бюджет. Това се случва в рамките на така наречения монетаризъм на Милтън Фридман и неговите последователи. Не трябва да се забравя и за рейгъномиката (по името на американския президент Роналд Рейгън), чиито поддръжници призоваваха да се вземе за основна теорията на икономиката на предлагането.
Идеите на неолиберализма, рейгъномиката и монетаризма бяха приети на въоръжение на международно ниво като инструмент за преодоляване на финансовите кризи по пътя на изпълнение на дефицит на фискалния и валутния баланс в голям брой развиващи се страни от Африка, Азия и Латинска Америка. Такива страни, носещи огромното бреме на външния дълг, задачата за възстановяването на баланса беше възложена на Международния валутен фонд. Последният ръководи международните усилия в областта на кредитирането на тези държави, благодарение на което те се оказват в дългова дупка. С тази цел в развиващите се страни, под надзора на Международния валутен фонд, бяха разработени много програми по стабилизация и структурно преустройство, основани на принципа на строгата икономика.
Във връзка с това от страна на интелектуалните кръгове звучи призив да се намали нивото на бедност, да се реализират програми, предназначени именно за тази цел, ориентирайки се към най-бедните и нуждаещи се слоеве от населението. Установяването на защитни механизми за смекчаване на удара при падането са само част от мерките за социална защита на населението.
Прогресът в реализацията на така наречените икономически реформи на Международния валутен фонд се измерва с помощта на два критерия. Първият това е възстановяването на финансовия баланс и баланса на държавния бюджет чрез съкращаването на държавните разходи, включително и тези за подкрепа на населението. При това голяма част от бюджетните асигнации трябва да отидат за обслужването на вътрешния и външния дълг.
Вторият критерий е постигането на високи темпове на макроикономически ръст, представен в ежегодно увеличаване на темповете на ръста на брутния вътрешен продукт. Обикновено никой не се вълнува какви са източниците на този ръст - промишленост, социални услуги или други видове икономическа дейност, имащи си бърза финансова възращаемост.
Изхождайки от гореизложеното голямо значение се придава на високите темпове на ръста без отчитането на негативните социални последици особено за най-бедните слоеве на населението. С други думи не достатъчно внимание се отделя на различните аспекти на разпределянето на доходите, благосъстоянието и развитието, а най-голямо - на темповете на съкращаването на дефицита на държавния бюджет.
За последните две десетилетия след различните икономически теории и концепции на преден план излезе неолиберализма - политика на строги икономии, препоръчана от влиятелни субекти на международната икономическа система. Тези организации създадени в американския град Бретън Уудс през 1944 година са Световната банка и Международния валутен фонд.
Като следствие макроикономическата политика в света, особено в развиващите се страни, се въртеше около строгото съкращаване на държавните разходи и увеличаването на темпа на ръст на икономиката, независимо от неговия източник, докато ефективните икономически структури и производството останаха без внимание и не се развиваха. Що се отнася до работещите граждани, то стандартът им на живот се понижава не само заради корупцията и липсата на прозрачност и отчетност.
Ситуацията е много по-сложна: става въпрос за структурата и природата на всички икономически, социални, политически и културни системи в развиващите се страни като цяло и в арабските страни в частност. Стотици години те служат за това да запазят несправедливото положение на нещата, зависимостта от външни сили и относителната умора на местните народи. Най-богатите слоеве на населението остават незасегнати, най-богатите страни остават богати и правят, каквото искат без да се грижат за другите слоеве на населението и околната среда, която е под заплаха.
Не е учудващо, че наблюдаваме масови протести, избухващи в най-различни части на земното кълбо. Особено ярко това се забелязва в арабските държави, където както преди цари несправедливост - властите зависят от външните играчи, разрушава се околната среда, изтощават се ресурсите, доходите, от чиято продажба остават в ръцете на неголяма върхушка вътре в страната или отиват в други държави.
Не е нужно да напомняме какво се случва в арабския свят в знак на протест срещу влошаването на ситуацията, гниенето на социалните, политическите и културните структури, да не говорим за икономическите. Достатъчно е да се сложат очила срещу късогледство, за да се види какво се случва в целия арабски свят и ние не преувеличаваме.
Достатъчно е да се каже, че неолиберализма или по-точно неговата орязана версия, достигна всички ъгълчета на земята и всички арабски държави, което може да доведе до катастрофални последици не само за международната система и регионалните подсистеми, но и за всяка страна отделно. Ще излязат ли просветените елити от зимния си сън, ще започнат ли да нападат или да се защитават?
Но справедливия свят е възможен. Той ще бъде създаден върху руините на безкрайните войни, които водят няколко заинтересовани държави и свързаните с тях местни политически елити за завземането и монополизирането на богатството по целия свят, включително и арабските страни.
