Днес, когато израелци и палестинци оплакват мъртвите и със страх очакват новини за изчезналите, желанието да се намери някой виновен за войната е толкова силно, че мнозина не могат да му устоят. Израелците и техните поддръжници искат да хвърлят цялата вина върху Хамас, който несъмнено е пряко отговорен за ужасяващите атаки срещу израелски цивилни. Тези, които симпатизират повече на палестинската борба, виждат тази трагедия като неизбежен резултат от години на окупация и бруталното отношение на Израел към неговите палестински поданици.
Други настояват, че има много виновни и онези хора, които смятат едната страна за абсолютно невинна, а другата отговорна за всичко, което се случи, явно са загубили способността си да разсъждават безпристрастно.
Но в разгара на дебата за това кой е по-виновният, ние неизбежно забравяме други важни причини, които имат само косвена и много слаба връзка с дългия конфликт между израелските ционисти и палестинските араби. Не трябва да изпускаме от поглед тези други причини дори по време на настоящата криза, защото последствията от тях ще отекват дълго след края на сегашните военни действия. Още: САЩ обвиниха Иран в подпомагане на атаки срещу американски бази
Откъде да започнем да търсим тези първопричини? Въпросът е много спорен. В книгата на Теодор Херцл от 1896 г. „Еврейската държава“? В декларацията на Балфур от 1917 г.? В арабското въстание от 1936 г.? В плана на ООН от 1947 г. за разделяне на Палестина? В арабско-израелската война от 1947 г. или в Шестдневната война от 1967 г.?
Ще започнем от 1991 г., когато Съединените щати станаха неоспоримата доминираща сила в Близкия изток и започнаха да създават регионален ред, който служи на американските интереси.
Как се стигна дотук?
В този разширен контекст има поне 5 ключови епизода или елемента, които ще ни отведат до трагичните събития от последните две седмици.
Първият момент е войната в Залива през 1991 г. и нейното последствие Мадридската мирна конференция. Войната беше зашеметяваща демонстрация на американската военна мощ и дипломатическо умение да победи заплахата, която Саддам Хюсеин представляваше за регионалния баланс на силите. Съветският съюз беше близо до колапс и Съединените щати бяха неоспоримо начело. Тогавашният президент Джордж Х. У. Буш, държавният секретар Джеймс Бейкър и опитен екип за Близкия изток се възползваха от възможността и свикаха мирна конференция през октомври 1991 г. с представители на Израел, Сирия, Ливан, Египет, Европейската икономическа общност и Йордания, плюс палестинска делегация.
Тази конференция не доведе до осезаеми резултати и със сигурност не позволи сключването на окончателно мирно споразумение, но постави основата за сериозна работа по създаване на мирен ред в региона.
Мадридската конференция обаче имаше фатален недостатък и пося семената на много бъдещи проблеми. Иран не беше поканен на конференцията и той отговори, като организира среща на сили, които не признават Израел и започна да се сближава с палестинските групи, които преди беше игнорирал, включително Хамас и Ислямски джихад. Иран виждаше себе си като водеща регионална сила и очакваше място на масата, тъй като конференцията в Мадрид беше смятана за „повече от просто събитие за израелско-палестинския конфликт, но определящ момент във формирането на нов ред в Близкия изток“.
Отговорът на Техеран на конференцията в Мадрид беше до голяма степен стратегически, отколкото идеологически: той се опита да демонстрира на САЩ и други страни, че може да провали усилията им за създаване на нов регионален ред, ако неговите интереси не бъдат взети под внимание.
Точно това се случи. Самоубийствени атентати и друго екстремистко насилие прекъснаха преговорите по Споразуменията от Осло и Израел отказа да подкрепи договореното уреждане. С течение на времето отношенията между Иран и Запада се влошиха още повече, мирът стана невидим и връзките между Хамас и Иран се заздравиха. Още: Лавров обвини САЩ за ескалацията в Близкия изток
Вторият критичен момент беше съдбовната комбинация от събития: терористичните атаки от 11 септември 2001 г. и последвалата американска инвазия в Ирак през 2003 г. Решението за нахлуване в Ирак беше само косвено свързано с израелско-палестинския конфликт, въпреки че иракските баасисти подкрепиха палестинската борба по различни начини. Джордж У. Буш вярваше, че свалянето на Саддам и елиминирането на възприеманата заплаха от оръжията за масово унищожение на Ирак ще напомни на враговете на Америка за нейната сила, ще подейства като удар срещу тероризма като цяло и ще създаде условия за радикална демократична промяна в целия Близък изток.
Уви, Америка получи продължителен конфликт в Ирак и значително подобряване на стратегическата позиция на Иран. Тази промяна в баланса на силите разтревожи Саудитска Арабия и други страни от Персийския залив. Възприемането на заплахата от Иран започна значително да променя регионалните отношения. Освен всичко друго, някои арабски държави преразгледаха отношенията си с Израел. Страхът от водена от САЩ смяна на режима също принуди Иран тайно да започне работа по ядрени оръжия. Той започна да разширява капацитета за обогатяване на уран и това доведе до по-строги санкции на САЩ и ООН.
Третият ключов момент дойде, когато президентът Доналд Тръмп взе злополучното решение да се откаже от Съвместния всеобхватен план за действие (JCPOA) и започна да следва политика на максимален натиск. Това глупаво решение имаше няколко фатални последици. Оттеглянето от JCPOA позволи на Иран да възобнови ядрената си програма и да се приближи още повече до разработването на ядрени оръжия. А кампанията за максимален натиск накара Иран да удари танкери и цели в Персийския залив и Саудитска Арабия, показвайки на Америка, че опитите й да принуди Иран и да свали режима са рисковани и скъпи.
Това развитие накара саудитците да млъкнат. Те започнаха да проявяват интерес към създаването на собствена ядрена инфраструктура. Според теорията на реализма, възприятията за нарастващи заплахи от Иран са подтикнали Израел и някои държави от Персийския залив да се включат във фино, но значително сътрудничество в областта на сигурността.
Четвъртото събитие беше т. нар. Авраамово споразумение. До известна степен то беше логично следствие от решението на Тръмп да се оттегли от JCPOA. Тези споразумения бяха плод на въображението на аматьорския стратег (и зет на Тръмп) Джаред Кушнър. Това беше цяла поредица от двустранни споразумения за нормализиране на отношенията между Израел с Мароко, Бахрейн, Обединените арабски емирства и Судан. Критиците отбелязват, че споразуменията не допринасят много за напредъка на каузата на мира, тъй като никоя от подписалите арабски държави не е била активно враждебна към Израел или не би могла да му навреди. Имаше предупреждения, че мирът в региона остава неуловим, докато не бъде решена съдбата на 7 милиона палестинци под израелско управление.
Администрацията на Байдън следва почти същия път. Тя не предприе никакви значими стъпки, за да попречи на дясното правителство на Израел да подкрепя насилствените дейности на екстремистки заселници, които доведоха до рязко увеличаване на броя на смъртните случаи на палестинци и разселени хора през последните две години. След като не успя да изпълни предизборното си обещание незабавно да се присъедини отново към JCPOA, Байдън и компания съсредоточиха основните си усилия върху убеждаването на Саудитска Арабия да нормализира отношенията с Израел в замяна на някакъв вид американска гаранция за сигурност.
Тези усилия обаче нямаха много общо с израелско-палестинския конфликт и бяха насочени главно към предотвратяване на сближаването на Саудитска Арабия с Китай. Свързването на гаранциите за сигурност с нормализацията беше начин да се преодолее нежеланието на Конгреса да се съгласи на приятелска сделка с Рияд. Висши американски лидери, както и израелският министър-председател Бенямин Нетаняху и неговият кабинет изглежда предполагаха, че никоя палестинска фракция не може да провали процеса или да привлече ново внимание към тежкото положение на палестинците.
За съжаление, слуховете за такава сделка дадоха на Хамас мощен стимул да покаже колко погрешно е това послание. Признаването на този факт по никакъв начин не оправдава стореното от Хамас, особено преднамерената бруталност на неговите атаки. Това просто потвърждава, че решението на движението да направи нещо и моментът за него бяха реакция на събитията в региона, които до голяма степен бяха причинени от много различни обстоятелства. Още: Подкрепата на Запада за Израел ще навреди на Украйна, а Путин е единственият победител
Петият фактор не е едно събитие, а по-скоро хроничната неспособност или нежелание на САЩ да доведат така наречения мирен процес до успешен край. Вашингтон монополизира ръководството на процеса след подписването на споразуменията от Осло и многобройните му опити в продължение на дълъг период от време не се увенчаха с нищо. Бившите президенти Бил Клинтън, Джордж У. Буш и Барак Обама многократно са заявявали, че Съединените щати, като най-могъщата държава в света и сега са ангажирани с намиране на решение за изход от кризата.
Тези основни елементи са важни, защото бъдещето на световния ред днес е заложено на карта и някои могъщи държави се противопоставят на периодично либералния и непоследователен „основан на правила ред“, който Съединените щати насърчават и защитават от десетилетия. Китай, Русия, Индия, Южна Африка, Бразилия, Иран и други страни открито призовават за многополюсен свят, където силата е по-равномерно разпределена. Те искат да живеят в свят, в който Америка вече не действа като „незаменима сила“, разчитайки на другите да следват нейните правила, като си запазва правото да ги пренебрегва, когато тези правила не са й изгодни.
Какво предстои?
За съжаление на Съединените щати, петте разгледани по-горе елемента укрепват позицията на ревизионистите и им дават мощни оръжия (както Владимир Путин не пропусна да отбележи). Само погледнете Близкия изток. Съединените щати управляват еднолично региона повече от 30 години и какво е постигнало тяхното "лидерство"? Виждали сме опустошителни войни в Ирак, Сирия, Судан и Йемен. Ливан едва се държи, Либия е в анархия, а Египет е изправен пред колапс.
Терористичните организации мутират и се трансформират, всявайки страх на множество континенти, а Иран е все по-близо до създаването на бомба. Израел няма сигурност и палестинците нямат сигурност или правосъдие. Ето какво се случва, когато оставим Вашингтон да управлява. Каквито и да са намеренията на американските лидери, те са доказвали отново и отново, че им липсва мъдростта и обективността, за да постигнат положителни резултати дори за себе си.
Човек лесно може да си представи някой китайски служител да добави: "Позволете ми да отбележа, че имаме добри отношения с всички в региона и че единственият ни интерес там е надеждният достъп до енергийни ресурси. Ето защо ние се ангажираме да поддържаме спокойствие и мир в региона, и затова помогнахме на Иран и Саудитска Арабия да възстановят отношенията си. Не е ли ясно, че светът ще спечели, ако ролята на САЩ отслабне и нашата роля се засили?"
Ако не смятате, че тези думи ще отекнат извън зоната на комфорт на трансатлантическата общност, значи не обръщате внимание. И ако смятате, че борбата с възхода на Китай е основен приоритет, тогава трябва да помислите как действията на САЩ в миналото са допринесли за настоящата криза и как сенките на миналото ще подкопаят позицията на Съединените щати в света в бъдеще. Още: "Какво е бъдещето на Газа?": В САЩ се притесняват, че Израел няма план
Трябва обаче да отдадем дължимото на Америка. Байдън и неговият външнополитически екип направиха това, което умеят най-добре, а именно се опитаха да разрешат кризата, в чието създаване самите те участваха. Те работят извънредно, за да се опитат да ограничат щетите, да предотвратят разпространението на конфликта, да облекчат вътрешните политически последици и да сложат край на насилието. Всички трябва да се надяваме, че техните усилия ще дадат резултат.
Външнополитическият екип от администрацията са опитни механици, но в никакъв случай не са архитекти. И това е в епоха, когато възникват големи проблеми с институционалната архитектура на световната политика, които изискват нови подходи. Тези хора умело използват инструментите на американската власт и авторитет, както и правителствените механизми, за да разрешават краткосрочни проблеми. Но те имат остарели идеи за глобалната роля на Америка и как да се справят с многото си клиенти от Близкия изток. Очевидно е, че те нямат абсолютно никакво разбиране за посоката, в която се движи Близкият изток. И дори днес умело и енергично да залепят стари рани с бактерициден пластир, няма да могат да ги излекуват.
Ако крайният резултат от днешните ритуали на Байдън и министър Блинкен е просто връщане към ситуацията отпреди 7 октомври, опасявам се, че останалият свят ще ги погледне, ще поклати глави с недоверие и неодобрение и ще заключи, че е време да се потърсят други подходи.
Превод: Ганчо Каменарски
