Д-р Норман Лъдуин (Norman Ludwin) е роден в Лос Анджелис. Той започва музикалното си обучение на пиано заедно с баща си и чичо си. В ранните си години експериментира с тромпет, кларинет и фагот, но накрая избира струнния бас като свой основен инструмент.
Завършва бакалавър в Калифорнийския институт по изкуствата през 1977 година. Интересът на Норман към композицията го кара да продължи да учи и през май 2003 година той получава магистърска степен по композиция от Калифорнийския държавен университет в Нортридж, Калифорния. През 2007 година взима и докторска степен по композиция от Университета на Клермонт.
Композициите на Норман са изпълнявани от различни групи по целия свят. Издал е два компактдиска със собствена камерна музика, а неговата музикална издателска компания Ludwin Music има най-големият в света каталог за контрабас музика с над 300 заглавия.
Норман е много активен и в света на киното, участвал е в създаването на музиката за над 200 филми и сериали, сред които "Спайдермен", "Мисията невъзможна", "Джурасик свят", "Стар Трек", "Феноменалните", "Зоотрополис", "Утреландия", "Колите" и много други. Редовно създава музика и за телевизионни предавания.
Той е автор на няколко книги и е професор в различни световни университети. Част е и от преподавателския състав на Европейската академия за филмова музика, която се намира в София.
- Представете се с няколко думи.
Аз съм Норман Лъдуин и съм композитор, оркестратор, басист и учител, а сега съм тук в София.
- За кой път сте в София и какво мислите за нашата страна?
Това е третият ми път тук. Първият път, когато дойдох, беше през 2019 година, тогава нямаше Covid-19 и много ми харесва. Моят български не е много добър, но се опитвам да го използвам. Харесват ми хората в България, наистина много ми харесват, те са много мили. Трябва им само минута, за да се почувстват комфортно в твое присъствие. Намирам ги за много мили и спокойни, харесва ми и града.
- А природата?
Харесвам и природата, въпреки че още не съм видял много. Ходил съм веднъж на Витоша, на туризъм, бях и в Пловдив за 1 ден. Но много неща още не съм направил, а бих искал. Не съм скиор, аз съм калифорнийско момче, така че не бих се доверил на себе си за зимни спортове. Но обичам разходките в планината и туризма. Когато съм в България обикновено съм доста зает, но ми се иска да видя повече от страната.
- Вие сте тук заради Европейската академия за оценяване на филми. Разкажете ни повече за програмата?
Мисля, че това е много вълнуваща програма, част от Ирландско-американски университет, който ни дава акредитация. Отвори врати в България, защото основателят й Дерек Глийсън, който е и изпълнителен директор, има история тук. Той редовно идва тук, може би вече от 20-25 години, за да дирижира и има усещане за мястото. Академията започна работа преди няколко години с цел да прави създава повече музика за филми. Не е консерватория в смисъла на свирене, теория и музикална история, а е магистърска програма. Всички ученици първо трябва да имат завършен бакалавър. Те идват тук за 1 година, по-скоро за 9 месеца и трябва да направят 17 записа, което е много.
- Кога започна дейността на тази академия и защо точно в България?
Започна през 2019 година, сравнително нова е. Отговорът защо може би се крие в това какво ни предлага България – тук не е скъпо, по-евтино е от където и да било другаде в Европа, специално в Източна Европа. Освен това имаме страхотна група от музиканти, българските музиканти са страхотни. Всички те свирят в операта или в различни симфонични оркестри. Аз бях изненадан колко много оркестри имате тук, може би над 5 различни симфонични оркестъра за малък град. Имате голям запас от музиканти и те всички имат опит със записването на музика. Мисля, че е това – комбинацията от добри музиканти, място, където можем да свирим и фактът, че не е скъпо.
- А каква е Вашата роля?
Аз преподавам оркестриране. Малко е сложно за обяснение, но ако си представите композиране на музика, оркестраторът е този, който решава кои инструменти ще участват в озвучаването на нотите. Студентите трябва да научат всичко за струнните, ударните, клавишните и месинговите инструменти. Това е много специфична работа, но и много важна в днешно време, защото студентите вече работят основно на компютър, но те ще искат и записи с музиканти на живо, защото това е по-вълнуващо и дава по-добри възможности. И тук е моята работа, това е, на което ги уча аз – оркестриране.
- А какво ще кажете за студентите? Виждате ли потенциал в тях за свело бъдеще?
Да, виждам го. Имаме една българка, останалите са чужденци, но тя е много талантлива. Повечето студенти са под 30 години и сред тях определено има таланти, но са комбинирани, като във всяко училище – някои от тях никога не са писали музика за оркестър на живо, а са правили всичко само на компютър, други студенти вече работят в собствените си държави. Филмовото-музикално училище е много добра възможност и е доста конкурентно, има подобни училища в Англия, Америка и на други места в Европа, но има голям интерес от учениците. Аз мисля, че това място им дава възможност за учене в безопасна и добра среда.
- С каква друго се занимавате извън Академията в София?
Много години бях професионален студиен басист. Аз съм от Лос Анджелис и все още живея там. Местех се и пътувах, когато бях по-млад, но се върнах обратно. Вече около 35 години живея със семейството си в Лос Анджелис и съм контрабасист, това е големият бас. Свирех и работех върху музиката на над 200 филма, телевизионни предавания и записи. Бях много щастлив да правя това на свободна практика като студиен музикант.
Направих много студийни записи, свирих и на живо за различни предавания и симфонични оркестри. И след всички тези години се върнах обратно в училище, бях възрастен мъж, който записа докторантура за музика на 50 години. Но го направих, получих моята докторска степен и започнах да преподавам по-често и да пиша книги. Вече имам 11 издадени книги за музика. В момента преподавам в Лос Анджелис, преподавам в UCLA, тук, а също и в Англия, пътувам доста и съм много щастлив. Преди 2 години посетих 10 държави, за да говоря за музика – от Азия, през Бразилия до Европа, и съм много щастлив, че мога да го правя.
- Нека споменем някои от филмите, с които Вие сте най-горд.
Като басист работих върху много фирми, дори не си спомням всички заглавия, но като оркестратор е малко по-различно. Като оркестратор ти си включен в екип от композитори. Един от композиторите, с който работех доста често, беше Майкъл Джакино, би трябвало да е познат за хората тук. Той прави много от филмите на „Пиксар“, също и игрални филми като „Междузвездни войни“, „Стар Трек“ и „Спайдърмен“. Аз работих заедно с него като оркестратор в „Джурасик свят“ и „Мисията Невъзможна“, последно работих с него по “Отвътре навън”, филм на „Пиксар“.
Работихме заедно по 6 или 7 филма. Мисля, че бях най-горд първия път, когато го направих. Първият път, когато моя творба щеше да бъде изсвирена, аз бях много нервен, защото бях там като басист, всичките ми приятели бяха около мен и всички хора, които познавам. Излязоха надписите за музика и пишеше: "композитор: Майкъл Джакино, оркестратор: Норман Лъдуин".
Записът обаче много се забави. Трябваше да е сутринта, но не беше, а аз бях изнервен. Един от мъжете, който беше основният оркестратор и мой приятел, ме подразни, видя ме след обяда и каза: „Майкъл видя твоята част и тя е боклук, не иска да я прави“. Естествено той се шегуваше, после дойде моят ред, аз свирих, мина добре и хората казаха „Браво“, това беше прекрасен момент.
- Кога беше това? Преди 10 години или по-скоро, по-отдавна?
Да, беше преди около 10 години. Филмът се казваше “Супер 8”, малък филм, но това беше моят старт. Във всеки следващ филм аз бях част от голям екип. Смятам, че всяко участие е важно, но първият път е най-важен.
- Как се виждате след 5 или 10 години? Какви са мечтите Ви?
Надявам се да съм жив. (смее се) И може би да работя по-малко. Опитвам се да намаля темпото, ако трябва да съм честен, аз работя твърде много. Винаги съм работил много. Надявам се да съм по-често в България. Не мога да се преместя тук за постоянно, но ми се иска да идвам по-често. В момента звукозаписният бизнес е голяма суматоха, заради Ковид всичко е много неясно.
За мен, в този живот и на тези години, вече е важно да избирам нещата, които наистина искам да правя. Това е да имам повече време да пиша музика, харесва ми да композирам музика, не съм направил достатъчно за кинофилмите, обичам да пиша и творби за оркестър, а нямах такъв шанс. Така че искам да правя това, също и да пиша повече книги. Реално всичко е свързано с работа, но това е красивото на музиката, тя е за цял живот.
- Нека завършим с няколко български думи. Знаете ли такива?
Знам "благодаря", "разбирам" и "красива". Мога да кажа и още нещо: „Аз харесвам теб“. Опитвам се да науча и малко от граматиката. Старая се да говоря по-добре, бих се радвал да мога. Имам си списък в телефона с около 30 кратки думи. Знам че, не е лесно. Първият път, когато дойдох тук, всички ми се сториха много недружелюбни. Така се почувствах, защото аз не можех да кажа и най-простото нещо, например „кафе“, не можех да кажа нищо на български. В магазините не говореха английски, а по улиците ме гледаха все едно съм невидим, тогава аз се научих да казвам „здравейте“, въпреки че хората не го казват много често. Влизам в супермаркета и казвам: „Здравей, как си“, а те ме гледат с поглед тип: „Защо изобщо ме питаш това?“. Тогава осъзнах, че дори вкъщи, в Лос Анджелис, аз не питам хората как са, тогава защо го правя тук.
- В Америка питате ли непознати как са?
Би ми се искало. Аз обичам комуникацията между хората. Но в супермаркета всичко, което те питат е „Искаш ли торбичка?“, няма разговор, те и не искат да разговаряте и това е нормално. Но аз предпочитам хората да се забавляват, когато чуват моят български – американец, който се опитва да говори поне малко и това ми се струва готино. Понякога хората ме окуражават и ми казват нови думи, забавно е.
Интервю на Габриела Андреева
