По повод идеята 24 май да замени 3 март и да се превърне в национален празник може да се говори много и все скандализиращо. Но засега ще оставя това на социалните мрежи, за да обърна внимание на един фрагмент от проблема, който обаче не ми се струва маловажен и пак толкова скандализиращ.
А именно: трудно ми е да се абстрахирам от очевидното и тежко наблюдение как в нашия парламент словото е изпаднало в толкова безнадеждно състояние, така е круширало, че ми изглежда странно именно там да кипи патос по този въпрос. Казвам "патос" съвсем лекомислено, защото човек трябва да е бая наивен, за да смята, че конституционната промяна ще е в прослава на езика, а не въпрос на политическата междуособица - в крайна сметка е очевидно, че зад сблъсъка между празниците се разиграва огромен геополитически залог. Но преди този залог, нека пак да попитам: как да примиря абсолютното разочарование от начина, по който българският език се ползва с парламента, с това, че парламентът, на адски лош български, предлага да се празнува онова, в което е напълно безпомощен? Даниел Лорер например използва, изтипоса думата "иновации" с "Кирил и Методий" в едно изречение. Такова иновативно слепване между модерния и лъщящ от клишета политически жаргон и делото на братята до момента действително никой не беше правил. И според мен - правилно. Но не: този човек, за когото до момента най-общото впечатление, е че усилено и драматично му се търси пост, каза, че Кирил и Методий са символ на образованието и иновациите; наистина това каза.
Може би престоят на Лорер в министерството на иновациите му се е отразил по такъв начин, че думата е влязла в речника му като универсална и подходяща за всякакви употреби. Нека си съчиним още примери: "Създавайки комитет след комитет, Левски е въвел иновация в съпротивата срещу неиновативната османска власт". Или: "Когато Галилей е бил осъден на смърт от Инквизицията, то е станало заради една иновация".
Прехвърляме се на следващото питане. То също е питане-разочарование. И гласи: Какъв е броят на депутатите, от които вие сте оставали с впечатление, че си служат с българския език по начин, който отива на ентусиазма им по 24 май? Отговор, на око - десетима. От които пет са дълбоко корумпирани: по онзи начин, по който сладкодумието често подава ръка на мошеничеството, и в един неотменим съюз, понеже става дума за властова фигура, пострадват хиляди. Всички останали депутати или не могат да изпълнят Сократовото "Заговори, за да те видя" и да излязат наяве, или са заговорили по такъв начин, че...си ги видял. И не искаш да ги виждаш повече.
Нататък, да минем на партийни лидери. За единия знаем, че е горд еднокнижник, застинал завинаги в безкрайните индианските ловни полета. За другия забелязваме - достатъчно време мина - че е обладан от логорея, измисля си собствени думи, заеква, но едва ли поради невинен недъг, а заради липсата на предавател (така изглежда отстрани), който да ошлайфа поне малко думите от начина, по който възникват в главата до начина, по който се произнасят. На всичкото отгоре при него видяхме нещо немислимо преди - говоря за Кирил Петков, не знам защо още не съм го написал - да чете пред журналисти от листче. Но чете от листче не защото трябва да предаде на публиката информация, която предполага внимание и точност: а просто прочете собственото си "мнение" по определен въпрос. Ставаше дума за записите на Радостин Василев и аз не мога да се отърва от интуицията, че някой е казал на Кирил Петков какво да каже, на Петков му е харесало, обаче сам е усетил, че не може да го запомни и двамата са се съгласили единият да го напише, а другият да го прочете.
В този смисъл, по отношение на политиката, 24 май за мен винаги е бил контракултурен празник. Който напомня, че има един преобладаващо бездарен политически елит, който говори и мисли зле за всичко, което не е свързано със собственото му благоустройство. Разбирай; обратното на това, което трябва да прави. И ето по тази причина малко ми се иска да запазим датата за себе си: много трудно по-късно ще изтърпя гордия патос на хора, които не са разгърнали и онзи минимум от страници, който въобще да ги прати на мястото, от което в момента се разпореждат.
Автор: Райко Байчев
