Вчера (7 ноември) се появи видео на депутата от БСП Иво Христов, в което той уверено заявява, че 80% от българите са дебили. Пламенната му защити на тезата на Захарова, че руската армия е спасила българските евреи, дори не си струва да се коментира.
Човек, който се води "народен представител", който доброволно е избрал да служи като такъв и който получава заплата от същите тези "80% дебили", да каже подобно нещо е не просто недопустимо. То трябва да е основание същият този човек да бъде изметен незабавно от парламента. Ако партията му се разграничава от неговите думи - от нея също. Изобщо, подобен тип няма място в българския политически живот.
Именно защото политици, някои от които действително заслужават определението "дебили", имат подобно арогантно, пренебрежително и унизително отношение към българския народ, връзката маси - управляващи е толкова изкривена и счупена.
Няма как човек, за който всички сме дебили, да "се ръководи от интересите на народа", както се е клел. Няма как на него, който смята себе си за по-умен, по-знаещ, по-просветен и разбиращ, да му пука за простолюдието, което дори "не може да се подписва". Хората като него ни гледат като овце - тъпи, малодушни, безхарактерни - стадо, което можеш да обиждаш, да псуваш, да стрижеш както си пожелаеш, то пак ще ти служи. Хора като него гледат на нас като на изтривалки, като на плява, като на презряна рая, която има задължението да им слугува и издържа и правото да ги слуша как я ругаят и обиждат.
За същите тези хора е важна само малката част "недебили", които гласуват за тях на избори и които им осигуряват достъп до парите на останалите "80% дебили".
В държави на самоуважаващи се народи Иво Христов никога нямаше да е "народен представител". А в ситуация като сегашната щеше да е изхвърлен от парламента още вчера.
Само че ние не сме самоуважаващ се народ. Нещо повече - нихилизмът ни е стигнат толкова безумно далеч, че плашещо много коментари на думите на Христов да са в знак на съгласие. Безбройните реакции "Прав е" и "Това си е самата истина" създават един почти сюреалистичен свят, от който има само 2 извода.
Първо, толкова сме се смачкали, толкова отровата на страха и малодушието са проникнали в нас, че не намираме в себе си нищо, което да се бунтува, когато такъв човек ни нарича дебили. Това е много страшен вариант. Колкото повече липсата на самоуважение и липсата на достойнство се окопават в сърцата и умовете си, толкова повече няма да правим нищо, за да оправим живота си, и толкова повече ще превръщаме и децата си в мрънкащи, самосъжаляващи се и инертни мекотели, които също няма да правят нищо, за да оправят живота си.
Втората опция е "синдромът на 20-те процента". Възможно е толкова много хора да си мислят, че са от "недебилните" 20%, че те са умни, красиви и разбиращи нещата, обаче другите 80% "мърша" е виновна за това България да е до никъде. Възможно е индивидуализмът, арогантността, желанието вечно да се делим, кухото самочувствие, че ти си от по-добрите и трябва да имаш повече права, защото всичко знаеш и разбираш по-добре, да е завладяло толкова много хора, че подобно разделение да ни изяжда отвътре. Прекалено много хора се слагат в 20-те процента и сметките просто не излизат.
Най-страшното е, че е много вероятно и първият, и вторият вариант да са валидни едновременно.
Обществото ни е много болно. Умовете ни са болни и тази болест ражда хора като Иво Христов. Пътят към оздравяването, за разлика от други неща, е относително ясен. Въпросът е дали имаме силите и желанието да го извървим.
Автор: Десислава Любомирова
