Добрата новина от вчера е, че БНР свали от ефир Петър Волгин. Лошата е, че го свали чак сега.
Но както казва старата българска мъдрост - по-добре късно, отколкото никога. Така че нека бъдем позитивни.
Позитивизмът обаче беше последното, с което Волгин "огряваше" ефира. Не че качеството на една журналистика се определя по нивото й на позитивизъм, просто при Волгин "тъмната страна" беше в повече. И беше просто неуместна.
От ефира на БНР той заливаше със злъч, агресия и про-комунизъм. Див про-комунизъм.
Истината е, че Волгин трябваше да бъде свален от ефир още преди 2 години - когато пое на разпасано-яростен поход срещу протестиращите, излизащи всяка вечер, за да изразят недоволството си срещу наглата номинация на Пеевски за шеф на ДАНС.
Тогава Волгин мяташе обиди и квалификации от типа:
– това "скачане" е за постове и пари, а не за ценности и морал
- протестира само "столичният офисен планктон"
- протестърите са "обикновени кариеристи, които представят политическите и финансовите си интереси"
- протестиращите на "Орлoв мост" дразнят с "маймунските си крясъци и тъпашко вувузелене"
И това само на прима виста.
Волгин защитаваше бясно правителството на Орешарски и докопалите се до властта комунисти, заставайки фронтално срещу народа си. Още тогава трябваше да бъде свален. Не защото има проблем да хвърля огън и жупел с пяна на уста. Напротив - всеки трябва да е свободен на говори каквито глупости си иска и в каквито глупости е убеден. Защото всяко право на мнение е свещено и неприкосновено. Но не и от ефира на държавното национално радио. Не и да обижда хората, които му плащат заплатата. Не и да плюе народа си, който му осигурява препитание.
Като слушаше човек Волгин, имаше чувството, че слуша "Алфа". Само че "Алфа" е частна телевизийка и няма никакъв проблем да си пропагандира каквото си иска. Такова място му трябва и на Волгин, а не държавният ефир.
Нека не бъркаме стремежа да избиваш комплекси и да изливаш злъч със свободата на словото. Волгин не е свобода на словото. Той е едно крайно неуместно за държавната медия явление, което, за щастие, намери своя логичен край.
