Понякога заглавието може директно да отразява необработеното чувство на авторa, а след това да се прибавят и поясненията. Ето ги: авторът не следи много-много български футбол, да не кажа, че въобще няма представа какво става. Чувал е, например, името "Десподов", но с това се изчерпва всичко, което знае за актуалния състав на националите. Бил е запознат с представянето му може би до около 2008-2010-та. Вероятно тогава окончателно е лъснало, че българският футбол е зел-дал и му предстои да влезе за дълго във фризера на историята: тогава и окончателно се е отказал да гледа.
Правя тази уговорка, защото предполагам, че ситуацията ми въобще не е лична, а масова. И съвпада с тази на много други, постепенно изгубили интерес по подобен начин, оставяйки българския футбол само на най-твърдото ядро; една минимална база от фенове в сравнение с еуфорията през 90'те.
Но ако има едно име, което човек поназнайва в подобна мъгла, то е на Борислав Михайлов. И ето първата изненада на един негледащ футбол човек: чистосърдечно мислех, че Боби Михайлов вече не е шеф на БФС. Незнайно защо бях решил, че на това безумие се е сложило край и преди няколко години е подал оставка. И че примерно спортните сайтове го отразяват, понеже все пак е запазил някакъв друг вид шефски пост, а като сложиш пред някакво изказване "Борислав Михайлов: Еди какво си", все пак по инерция някой ще прочете какво е казал, защото, примерно, го ненавижда. Защо мислех така? Понеже претърпяхме, колкото и да не се интересува човек съм разбрал за това, серия от фрапантни, удивителни загуби. Тъй да се каже breaking news, които дори да не гледаш мачове, разбираш че са се случили. Например: ако не се лъжа направихме равенство с Гибралтар. Загубихме от Грузия и Косово. Имаше някакъв равен със Северна Македония и Люксембург. Загуба от Катар и брутална загуба от Япония - случи се и нещо такова. И в последните няколко дни - загуба от Литва (поразпитах: не била за първи път) и след това загуба от Албания.
Та питам се: как така Борислав Михайлов още е шеф на БФС? "Ами така", отговориха ми спортни журналисти и ми приведоха десетки примери от последните години. За това, че Михайлов в рамките на 2 години бил в състояние на "оставка", след онзи случай с мача в Англия и расистките подвиквания; и то основно защото оставката му бе поискана от Борисов. Но оставката така и не била гласувана и Михайлов я върнал...Освен това, на конгресите, на които трябвало да се избира между Бербатов и Михайлов имало случаи, в които отнемат лицензи на клубове, които гласуват за Бербатов и весели кадри, на които този фантастичен Боби черпи онези, които гласуват за него на крупни банкети. Към това: съмнения за клубове-фантоми, създадени с едничката цел да подкрепят вечното кадруване на президента...Заедно с това и колекция от изказвания, в които този човек твърди, че онези, които искат оставката му са "хейтъри", че без него футболът не се е подобрил, че вината винаги е в треньора, футболистите, феновете, малшанса, икономиката, държавата, гредата, във всичко друго, но не и в него.
Подобно нещо, струва ми се - сега е време позицията ми на външен човек спрямо спорта да влезе в употреба - няма дори в българската политика. Колкото и плачевно да е нейното положение, за същото време, в което Михайлов бе шеф на БФС, все пак се сменяха правителства, подаваха се оставки, едни партии се появяваха, други изчезваха, ключови играчи останаха завинаги в историята, други, уж останали завинаги, се завърнаха; някаква динамика обаче, особено ако се връщаш назад във времето, може да се забележи. Ситуацията с Михайлов всъщност дори не е българска. Тя много повече прилича на латиноамериканска авторитарна сага - такива вечни типажи няма дори на Балканите, има само в магическия реализъм от типа на "Есента на патриарха" на Маркес.
А защо, попитах онези спортни журналисти, които познавам, никой министър не е разрешил проблема? И защо наистина това безумие продължава? Казаха ми: дълго е.
Не се и съмнявам.
Автор: Райко Байчев
