Аз знам, че съм прав. Изобщо не ме интересуват жалките опити на интернет “троловете”, които се опитват да ме разубедят и да променят моите ценности. Те са купени. Те се продават…Аз знам, че съм прав, защото мен не са ме купили. И аз имам право да изразявам своето мнение, колкото и да се опитват да ме накарат да млъкна и да ми насаждат своите глупости….Аз подкрепям Русия. Не, Украйна подкрепям. Америка е отрова за народа и промива мозъците на хората. Русия е пропаганда. Еврото. Левът. Еврото. Левът… Долар? Тия в парламента нищо не разбират. Продажници. Само ГЕРБ. Да живее "Възраждане"! България на три морета! Съсипаха я тая държава… Тези в това предаване са много грозни и противни. Журналистите за нищо не стават. Ние имаме най-добрите журналисти, просто са купени. Само ни лъжат. ЛЪЖЦИ. Хлябът е скъп. Добре де, не той, млякото. Ама днеска е на промоция, та пилето е скъпо. Ма как така да пазарувам другаде? Вие откъде накъде ще ми казвате къде да пазарувам? Бойкот. Няма смисъл от бойкот. Живеем в най-хубавата държава… Всичко е адски мизерно, искам да се махна. По-добре да бера ягоди на запад, отколкото да им робувам на тия. Balgarina vsi4ko is znae. ISKAME SI ZLATOTO….
И така до безкрай. Кой в днешно време има нужда от образование, щом има интернет? Кой има нужда от истинска социална принадлежност и разговор, щом съществуват социалните мрежи?
Свободата - докъде?
Източник: iStock
Свободата на словото беше определяна като свещено право – защитавано, изстрадано и извоювано. Днес - тя е навсякъде и в същото време е никъде. Гласовете се множат, но разбирателството изчезва. Думи, мнения и коменатари валят като куршуми, а целта? Целта не е истината, а надвикването. Способността да наложиш своето мнение върху това на другите. Да бъдеш прав. Да не бъде накърнено егото и самочувствието ти. Да излезеш знаещ и можещ. Дори и да не си. Социалните мрежи превърнаха комуникацията в хаос, в лавина от мнения, често без почва, без аргументи, но с категоричност, която не търпи възражение. Всеки има сцена и всеки е експерт. Всеки "знае". А щом "знае", значи е прав.
Разумният спор е мъртъв. Аргументите нямат тежест. Има само лагери – ние срещу тях. Нашите срещу вашите. Приятели срещу приятели. Семейства, разделени от политики, идеологии и конспирации. Коментарните секции се превърнаха в бойни полета, а алгоритмите подхранват най-крайните гласове, защото крайностите печелят внимание, кликвания и пари.
Къде отиде културата? А науката? А истината? Сякаш от хилядолетия тези сфери водеха обществата към развитие и успяваха да вземат превес над масовата простотия и дезинформация. Но днес… Изглежда, че днес те се дръпнаха настрани и застанаха в ъгъла като уплашено дете, което чака със сълзи на очи родителите му да спрат да се карат, за да може отново да излезе навън и да бъде… дете. Чисто и невинно, правейки света по-добро място само с присъствието си. Сякаш културата, науката, разумът и истината се почувстваха толкова незначителни, че влязоха в кутията на Пандора, на мястото на болестите и неволите и затвориха капака, с надеждата, че някой някога ще дойде и ще ги освободи.
Един от най-популярните и високо оценявани автори на 20. и 21. век, Джордж Оруел, описва следното, в най-известния си роман “1984”:
“През всички епохи, за които имаме писмени сведения, а вероятно още от края на неолита, в света е имало три групи хора — висши, средни и низши. Делили са се по различен признак и са носили неизброимо много имена, а относителният им брой, както и съотношението им едни към други са се променяли с всяка епоха, но основната структура на обществото винаги е оставала същата.
Дори след дълбоки катаклизми и привидно необратими поврати неизменно се е възстановявал същият модел, точно както жироскопът винаги се връща в изходно положение, независимо колко силно е бил тласнат в една или друга посока. “Целите на тези три групи са напълно несъвместими. Целта на висшите е да останат там, където са.
Целта на средните е да заемат мястото на висшите. Целта на низшите, когато имат такава — защото, сломени от робски труд, низшите трудно намират време и сили да се замислят за нещо повече от всекидневните си грижи, — е да унищожат всички различия и да създадат общество, в което всички хора са равни. Така в хода на цялата история се повтаря в общи линии една и съща борба. През продължителни периоди висшите са като че ли непоклатими, но рано или късно неизменно настъпва мигът, когато те или изгубват вяра в себе си, или способността да управляват компетентно, или и двете. Тогава те биват свалени от средните, които привличат на своя страна низшите, като пред тях се представят за борци за свобода и справедливост.”
Какво обаче е общото между този цитат и днешната тема?
Макар светът да се е променил, моделът на разделение, за който говори Оруел, остава същият. Висши, средни и низши. В ерата на социалните мрежи обаче, битката за власт не се води само в политиката и икономиката, а и в информационното пространство.
А истината...
Истината вече не е обективна категория, а оръжие в ръцете на тези, които най-силно викат. Днес не е нужно да принадлежиш към "висшите", за да управляваш. Нужно е просто да владееш вниманието. В социалните мрежи всеки може да бъде лидер на мнение, стига да е достатъчно крайно, достатъчно гръмогласно, достатъчно безцеремонно. Някога властта се е крепяла върху контрол над информацията. Днес властта се крепи върху хаоса ѝ.
В този нов свят "средните" – образованите, рационалните, мислещите хора – са притиснати. Те не могат да надвикат тълпата, която се храни от скандала. С всички сили те опитват да бранят разума и влизат в "кървави" борби, които често приключват със загуба и заклеймяване. И тогава културата, науката и истината им правят място в "кутията", където всички дружно започват да чакат идването "на по-добри времена".
Онези, които не търсят истина, а удобна за тях версия на реалността, вече не просто следват – те участват активно в битката, насърчавани от алгоритмите и анонимността на интернет.
Оруел говори за цикличността на историята, за неизбежната борба за надмощие. В днешния свят тази борба не се води с революции, а с постове, коментари и "вирусни" заглавия. Висшите искат да запазят контрола, средните – да възстановят разума, а низшите искат просто да бъдат чути, дори и на цената на собствената си дезинформация.
Ако някога книгите, идеите, философията и културата са били двигателят на промяната, какво движи днешното общество? Кой ще спечели в тази нова информационна война? И има ли изход от този омагьосан кръг, в който свободата на словото е само фасада, зад която всеки се опитва да наложи своята истина като единствена? В реалността, понякога най-сложните въпроси изискват най-прости отговори и обратното. Стига само да имаме смелостта да си ги зададем.
Автор: Александра Йошева
