Със сигурност настоящата седмица на всеки, които си ползва имейла по-редовно – особено ако е служебен, е минала под знака на GDPR. Знайни и незнайни учреждения, компании и агенции пратиха своите съобщения заради новия европейски регламент. Всичко, разбира се, беше сторено с уверението, че личните ни данни се пазят като в трезора на Централната банка.
Дотук добре - GDPR изглежда нещо много хубаво като замисъл. Само че, както е ставало, става и ще става, в България четем евродирективите като Дявола – Евангелието. И това много добре си личи от предлаганите промени в Закона за защита на личните данни. Защото името на даден човек се оказва по-лично и от пръстовите му отпечатъци. Излиза, че това е толкова лично, че други хора не биха могли да го ползват. Говоря, естествено, не за случаите на кражба на самоличност, а за случаите, в които например журналист търси информация от обществен интерес за някого в публични регистри. Да речем – как е завършило делото на Бойко Борисов срещу Корнелия Нинова или обратното. Защото някак политици, магистрати, висши чиновници изобщо не умират от желание да споделят за сблъсъците си с правосъдието. Или за очевидно необясними неща като определена собственост – да речем някоя къщурка, фирмичка, ала-бала. Доста често такива неща се регистрират и още по-често за тях има информация в публични регистри. Но сега – GDPR. Лично е – наглостта става лична и никаква друга.
В по-бели от нашата държави този въпрос е категорично решен. Щом става въпрос за обществен интерес, значи няма лични данни. У нас, още от 23 април, Софийският градски съд затвори търсачката си за дела по име – т.е. не можете да видите какво е решил съдът, ако пуснете търсене "Елена Йончева" да речем. Пази съдът, да не вземем да разберем - идилия. Но какво толкова – важното е дали си бил достатъчно глупав да цъкаш по някакви реклами някога и да те пазят сега да не цъкаш по тях. Нека пазят – срещу глупостта лек не е измислен. И GDPR няма да е – той ще е само средство за подсилването ѝ.
