Красивите сгради, които са паметници на културата, в българските условия имат основно два пътя на развитие - или се (само)разрушават, или ги подпалват. Тяхното събаряне предизвиква гневна реакция в обществото, но тя очевидно не е достатъчна, за да се променят нещата на ниво закон. А той е очевидно нефелен, след като знакови исторически сгради стават обект на апетити - я за дискотека, я за казино, я за ново строителство. Няма да даваме за пример други държави, защото е извън фантазията на нормалния човек някъде другаде да се случват подобни безумия. Например, клошар да подпали Колизеума.
Последният случай със запаления бивш театър "Ренесанс" поне доведе до светкавично налагане на глоба от страна на Столична община. Оказа се, че още в началото на годината на собственика на сградата, „К.Г. – Красимир Георгиев“ ЕООД, е връчен протокол с предписания от Министерство на културата и направление „Архитектура и градоустройство“ на Столична община за обезопасяване на фасадите и авариен ремонт на покрива, който да предотврати изтичане на дъжд и сняг вътре. Сред изискванията е и това да не се допуска безпрепятствено влизане в сградата. Нищо от това не е изпълнено и се стига до момента, в който става този пожар и вече е съставен актът за 200 000 лв. - максималната санкция по Закона за София (ЗУЗСО)за увреждане на паметници на културата.
Случаят ядоса културния министър проф. Минеков, който се закани, че следващият парламент ще промени закона така, че подпалването да не способства за постигане на комерсиални цели.
И е напълно прав министърът. Щом периодично се палят такива сгради и на тяхно място се планират и построяват я хотел, я бизнес сграда, значи проблемът е в закона.
Нека да припомним няколко случая.
Тютюневите складове в Пловдив горяха през 2016 г. Обвинен и вкаран в затвора беше клошар. Междувременно се появи информация, че там ще се издигне жилищен комплекс.
Царските конюшни, сграда от времето на Фердинанд в София, горяха през 2018 г. Делото срещу тогавашния областен управител на София завърши с оправдателна присъда.
Част от архитектурния комплекс "Захарна фабрика" в София горя през 2017 г. Пак бездомници бяха забъркани, но този път заради ненавист на живеещите наоколо.
Не е задължително обаче сградите да пламват, за да бъде употребена площта им за комерсиални цели. Къщата на Иван Гешов в София е нагледен пример за това как и саморазрушаването върши работа на потенциалния инвеститор.
Не е задължително и да е архитектурно-строителен паметник на културата. Помним Двойната къща, съборена от Киро Японеца, която пък дори не била паметник и по тази причина не бил длъжен да я възстанови, както беше първоначално съобщено. Истината е, че статутът на паметник е отменен малко преди събарянето. Преди това тя също е подпалвана, но виновни няма. Скандалното около нея е, че от 1976 е паметник на културата и министър Петър Стоянович е получавал предложение за 100 000 лв. подкуп, за да отмени този статут. Той обаче остава до министерстването на Вежди Рашидов, когато къщата е достатъчно непригодна за каквото и да било и бива съборена.
Помним безкрайната сага с къщата на Яворов. Там след поредица от смени на собствеността нещата изглеждат поне временно затихнали, но тя е част от тъжната поредица.
Красивите сгради на практика изобщо не са защитени от закона. Който и да им е собственик, би било редно да не може да прави от тях каквото си иска, например - дискотека. От друга страна, всеки собственик би трябвало да може да се разпорежда с имота си. Но към днешна дата собствениците очевидно имат повече права, отколкото задължения. И държавата е безсилна.
Така стигаме до ноември 2021 г., когато гасим пожар на бул. „Христо Ботев” № 61, в емблематична за историята на София сграда. Тя е в защитена територия за опазване на недвижимото културно наследство. Ползата от това е, че всички градоустройствени и инвестиционни проекти в обекта подлежат на съгласуване по реда на Закона за културното наследство.
И какво от това? Който е решил да пали, ще отиде да съгласува намеренията си ли?
Във въпросния закон, освен за какво може да се ползва сградата, е добре да се регламентира и отнемането при определени условия. Например, при оставяне на произвола.
Защо да не може Столична община да придобива сгради, за които собствениците не полагат грижи или пък нямат възможност да ги реставрират? Това би било значително по-приемливо, отколкото общината да дава пари за възстановяване, а да не може да ползва сградата за обществено полезни неща.
Отнемането на имот наистина не е шега работа. Но не е шега и такива сгради да застрашават човешки животи десетилетия наред.
Автор: Евелина Гечева
