От години наред изборите в България се печелят от една-единствена партия. Тя е най-голямата, най-стабилната; но никога няма да даде пресконференция, да прати свой човек в сутрешен блок, да номинира кандидати. Това, разбира се, е партията на негласуващите. Огромно притихнало мнозинство, което е направило своя избор: да не прави избор.
По правило това мнозинство е засипвано с упреци от всички страни: защо блокира демократичния прогрес, защо не посочва кандидат, защо продължава да пасува. Специално в пасуването, както и в картите, има едно очевидно съвпадение: просто защото не харесва раздадените карти. Не харесва политическите обещания, политическите лидери; не харесва начинът, по който задкулисието командирова пионки и офицери, не харесва хамелеонските им навици, гастролът от една политическа сила в друга.
Към това мнозинство има едно твърде коварно и донякъде комично отношение. Например, че първоначално е страшно одумвано за това, че не гласува, докато накрая, когато го направи, същите, които са го одумвали, са бесни, че не е гласувало за тяхната партия. "Гласувай задължително" се превръща в "Как можа да гласуваш за тия идиоти".
Партията на негласуващите има нещо, което е по-ценно от всеки социологически анализ и всеки бодряшки призив да отидеш задължително до урната. Тази ценност е по-убедителна и важна, по-информативна и по-точна. Това е собствената ти биография. Която най-накратко се разказва така: серия от излъгани надежди вдигната на квадрат от нова серия излъгани надежди. Разтеглено в години - тридесет. Премерено в разочарования - стотици. Когато този опит се сблъска челно с максимата за задължително гласуване, второто изглежда като подкупна наивност.
Всичко това, разбира се, не означава, че негласуващите не са способни да променят социалния свят. Напротив: само силно заслепен от политическите си пристрастия човек би могъл да отсъди, че бъдещето на страната зависи от определена дата и определен бюлетин. Зависи от стотици други неща - как образоваш онези, които ще дойдат после, как допринасяш със собствения си живот към живота на останалите, как се отнасяш към най-близкия. Да си разбрал, че революцията е нещо, което няма да дават по телевизията и че ако изборите можеха да ни променят, щяха да бъдат забранени, е горчиво прозрение. Но в него поне има чувство за чест. И свободата да знаеш, че когато искаш промяна, тя започва от теб, а не от шумните кастинги за нови месии в новите главни роли. Този сериал стана особено дълъг и особено сапунен.
Автор: Георги Петров
