Обиграни социолози вече сложиха умело Слави в графата популист, от която излизаш или никога, или когато си платиш. Трифонов взе да бъде обясняван чрез познати политически наративи - той е като прехода на журналиста Волен Сидеров към "Атака", от Валери Симеонов по СКАТ към НФСБ, от Росен Петров към онзи безумен гастрол при Бареков с клетви и знамена в студиото, както и самия Бареков. Прокарва се следната теза: дежа вю е цялото нещо, вече сме го гледали, знаем как започва, как завършва, тези неща стават през няколко години, всичко е наред.
Само че с просто и несоциологическо око, каквото доста хора имат, все пак се вижда ясно, че има немалка разлика между Трифонов и горните, дори по първоначален престиж и влияние. Има и една неочевидна - че в социологическите агенции знаят, че той нито има, нито ще изгради навици да си плаща за проучвания, което автоматично значи и, че не бива да бъде приветстван. Ето ви първата дефиниция: популист е всеки, който мегаломански си науми, че може да говори директно с народа, без да дава сребърници за социлогическо посредничество. Но и да не си популист пак няма да мине номера - тогава например ще се окаже, че нямаш харизма.
Но дайте да видим кои идеи все пак са популистки и дали наистина са.
На предна линия е споменаваният много пъти 1 лев на глас. Дори Борисов, който прие това - а защо го прие ще стане дума друг път - признаваше, че това е популистка мярка. На пръв поглед, наистина е: партиите надават вой, че правенето на политика - местни структури, пресконференции, организация на изборите - струва пари, и ако нямат държавни пари, ще попаднат в лапите на лобита и мафии, тъй като все отнякъде трябва да се финансират. Това е така обаче само по епруветъчна логика. Защото всъщност ставаше друго: партиите едновременно си ползваха сладките държавни пари и едновременно ползваха още по-сладките пари на мафията и от това на всички им ставаше хубаво и пребогато. Аз разбирам, издържайки се само от субсидия, партиите да са управлявали прозрачно и точно, без да въртят гъвкави кръстчета около обръчите от фирми, нанизвайки закон след закон в тяхна услуга, но някога някъде ставало ли е това? Така че тук може пък да има ефективен ход - и той е партиите наистина да бъдат тикнати към олигархията в още по-голяма степен, за да може още по-ясно да лъснат зависимостите им. В известна степен Трифонов всъщност би могъл да разчисти терена за "Биволъ" и разследващата журналистика, ако я има - да правиш политика ще става все по-трудно и ще изисква все по-голяма близост с мафията. А и не е да нямаш алтернатива: може например просто да си останеш беден. Така че ще трябва да избират. А ние знаем кое ще изберат.
Второ: мажоритарният вот. Действително, ще стане голям хаос. Но в същото време може да се окаже за предпочитане пред сегашната идея за депутат. В момента депутатът, в масовия случай, е пасивен приемник на общите директиви на партията и по правило единствените закони, които се гласуват "по съвест" са, когато стане дума за тютюнопушенето. Забележете тази фраза - "по съвест". Тоест какво - съвестта има значение само когато палиш цигара и гласуваме маловажен закон, а за всичко друго, ако не е по съвест, се гласува по какво? По команда? По лоби? По "квото ми казаха?". Какво добро въобще може да кажеш за Народно събрание, което е въвело фразата "по съвест" като за някакво най-рядко изключение? Така че непредсказуемата анархия на мажоритарния вот може да е огромен риск, но не виждам по-голям риск от масовата идея за депутата фикус, който последните 30 години вдига отмаляла ръка по заповед и с това се изчерпва иначе лукративния му престой в парламента.
Трето: изборът на главен прокурор с гласуване. Е, в Ивангешовия контекст, необходимо ли е да защитаваме тази идея?
Четвърто: намаляване на депутатите на 120. Със сигурност в държавата има цели 120 души, които са против - онези 120, които ще си тръгнат. Не по съвест.
Пето: задължително гласуване. Това е единственото място, където нещата са на кантар. Принципно е ясно, че задължителното гласуване ще неутрализира твърде неприятни неща: корпоративен вот, вот с автобуси от други държави, партийна обвързаност от работещи в държавната администрация, гласове в сумрачни махали, които се продават много лесно и много бързо и пр. В същото време човек би трябвало да има правото да си запази достойнството и да не избере никого, ако просто не иска, ако ще от това, че не избира, да прецака и себе си, и държавата. И да не е длъжен дори да ходи до урните, за да маркира "никого".
От това нито следва, че Трифонов е шанс за спасение, нито че поисканото от него ще се осъществи, нито че ще се осъществи както трябва. Следва обаче скромният и предпазлив извод, че той има право на политически живот и има право на политически провал - права, от които се възползваха далеч по-брутални типове и по далеч по-смазващ начин, поне засега.
Автор: Райко Байчев
