Дефицит на идеи. Това е диагнозата на боледуващото българско общество, а от нея най-добре умеят да се възползват управляващите на страната.
Спомняте ли си антимонополните протести от февруари 2013 година? Първоначално те бяха породени от високи сметки за електричество и насочени срещу електроразпределителните дружества (монополисти на държавно регулирания пазар за електроенергия), а впоследствие демонстрациите се насочиха срещу политическата система въобще.
След окървавяването им, правителството на Бойко Борисов подаде оставка. Какво последва после е ясно за всички, проследили политическата ситуация в страната оттогава насам. Неведнъж съм изразявал мнението си, че тогава премиерът предприе много умен ход и слезе от властта, за да се качи отново на нея. Основната причина за оправдания му страх, бяха зараждащите се идеи за промяна. А те са в състояние да преобърнат цялостната карта на българския политически живот.
Като същинска хрътка Бойко Борисов усети опасността и успя да потуши успешно идеите за промяна. На преден план дойде следващото мъртвородено правителство и Делян Пеевски стана символ на неговия разпад от самото му зараждане. Протести отново имаше, но те успешно бяха заменени като недоволство от личността, вместо от системата.
Като истински специалист в политическото оцеляване Борисов успяваше някакси да маневрира между геополитическите апетити на големите играчи, раздутата българска администрация и креативно давещият се дребен частен сектор. Минаваше скандал след скандал, криза след криза, но правителството се крепеше, благодарение на умели пробиви в опозицията, силните олигархични кръгове и послушният държавен апарат.
Борисов успешно жертваше пешка след пешка, стигна се е до загубата на офицер (министър) и когато някой поставеше под съмнение стабилността на правителството му, отговаряше в стил подобен на бивш държавен лидер, управлявал дълго време страната. Визирам един цветист израз, свързан с тестисите на коча.
Но да се върнем отново на страховете на Борисов. Годините безидейно, безхаберно и без всякаква стратегия управление просто е обречено. Сега отново се зараждат протести, символично февруарски, но ще станат ли истински катализатор на промяна? Крайно време е българското общество да осмисли и разбере, че промяната не идва само с това "да бутнем тия и да дойдат ония". Не става обаче и с "идеалната алтернатива". Припомнете си притчата за неволята. Докато чакаме онзи невероятен митичен образ, който ще дойде с харизма и гениалност и "ще ни оправи", ще си останем само с чакането.
Всъщност, Бойко Борисов е напълно прав да се страхува. Защото една истинска промяна не само би му отнела властта, а повече не би го допуснала до нея. Нито него, нито подобните му. Не само заради водната криза, не само заради здравеПОГазването в държавата, не само заради касовите апарати и съсипването не бизнеса, заради СЕТА, замиращото образование, мижавите заплати и пенсии. Не дори заради цялостното пакостливо творчество. Понеже голяма част от хората в България вече отписаха собствените си животи. Те минаха под знака на несвършващия преход, в него си и останаха. Но не искат и техните деца да напуснат територията. И да си умрат гладни... и сами! Територията на България ще си остане тук, въпросът е къде ще бъдем българите. Имаме ли нужните идеи за промяна и ще извикаме ли неволята?
Автор: Тодор Беленски
