2018 г. дойде в захлас от фойерверки, преяждане, европредседателство и протести. Докато витаем в благоговение пред Брюксел, е хубаво да не излизаме от коловозите на някои основни въпроси, които има риск да прекатурим от бързане да сме двигател на процесите в Европа. В нашия двор има струпани камари с кал и е време да започнем да ги извозваме, вместо да ги заобикаляме.
Коментар на редактора
Безспорно драматична тема е демографската политика на страната. Особено на фона на рекордно ниската раждаемост за 2017 г. През септември миналата година ресорният вицепремиер Валери Симеонов обяви три основни направления за справяне с проблема: Повишаване на раждаемостта, връщане на българите, работещи зад граница, и привличане на етнически българи от диаспорите по целия свят. След това поговориха още малко за демографската катастрофа и отскоро тя вече не е интересна част от дневния ред на обществото. Но балонът ще се спука, а не е ясно дали сме готови въобще да предотвратим това.
Голямата мантра с "Румънския модел" за съдебна реформа, разбира се, периодично изплува, когато се чудим да се похвалим ли, да се нахокаме ли. Европейската комисия ни размахва пръст, а едни виждат в него юмрук, други - кадифено перо. Президентът Румен Радев обаче откри Новата година с вето върху приетия Антикорупционен закон, дебатът по който мина като че ли в онова обикновено противопоставяне на управляващи и опозиция, което всички познават до омръзване. Усещането, че този "Румънски модел" все така няма да има почва у нас е като чувството, че съдебна реформа се случва, ама не съвсем. А без нея всичко отива на вятъра, нали?!
Властта обяви като ключов приоритет образованието на нацията. И започна да раздава пари за заплати на учителите. Истината обаче е, че те все по-трудно се справят с учениците си, които стават все по-далечни на знанието и все по-близки с неграмотността. А това отравя средата в класната стая и възпроизвежда демони. Пътят към доброто образование не минава толкова през пари, колкото през дълбоки реформи - понякога дори и с драматични отражения. Така че от там трябва да се започне, но липсва смелост. Или пък така е по-добре?
Реформи не се правят и със смяната на здравни министри в другия невралгичен сектор. Не се правят и с мораториуми, около които витаят лобита. А българинът продължава да дава за здраве. Дава много и за себе си, и за абсолютно непознати. Иска ми се да вярвам, че през 2018 г. ще се намери подход, който ще успокои системата и ще я изкара от командното дишане. В противен случай бихме се върнали към едни тревожни и нецивилизовани времена.
В един неясен цикъл е попаднал и проектът АЕЦ "Белене". Кой да го строи, как да го строим, да го строим ли изобщо, какъв е най-рентабилният вариант - все въпроси, които разделят обществото ни по цветове, страхове и митове. Но решение трябва да бъде взето и отговорността за него трябва да бъде поета. Засега като че ли и в двата случая ни излиза скъпо. Но ние сме свикнали, че все трябва да плащаме.
В сферата на културата пък министър Боил Банов обяви за ключов приоритет през лятото на 2017 г. опазването на културното наследство. Тъй като обаче отдавна върви тенденцията "Във всеки град - крепост", здравият разум и естетиката отстъпват пред бутафорията и кича. Жалко.
Въобще, в захласа пред евролидерите нека не забравяме, че уважение очакват и учените, и служителите на реда, и пенсионерите, защото Новата година е тук, но проблемите са от миналото и ни преследват. Под килима няма повече място, няма и свободна кална яма. Тези въпроси трябва да ги решаваме с по-малко фукане и повече трезва преценка. И не че не можем, а някакси - не ни стиска.
