Още едно решение на Народното събрание разбуни духовете - това да могат българи с двойно гражданство да стават депутати и министри. Донякъде такава тревога е оправдана. Например, някой е расъл в Германия, но родителите му са българи и е с два паспорта. Ако влезе в управлението на многострадалната ни татковина, едва ли ще остави нещата да си текат по нашите стандарти. И това ще е проблем за всички, които са създали и максимално експлоатират тези "стандарти". Ще бъдат разследвани корупционните им схеми, а виновниците задължително ще си получават заслуженото - така, както е по цял свят.
С това проблемите се изчерпват и целият вой, че двойното гражданство е пробив в системата за национална сигурност изглежда леко театрален. Всички знаем, че и с едно-единствено гражданство българските политици са продажни - поне в голямата си част. Работят си за чужди интереси и предават националните на първия завой, от който изскочи едра комисиона. Сума ти мултинационални компании стъпиха у нас и сложиха край на много ценни родни производства, но това е глобален процес и корумпираните наши управници просто се възползват от него.
Затова проблемът не е точно в двойното гражданство, а в това на кого служиш, ставайки депутат или министър - дали на българския народ или на някой друг.
Още: Атанас Славов: Главният прокурор вече няма да е господар на всеки прокурор на държавата
Да вземем повечето еднопаспортници на такива позиции в последните 20-30 години. За кого от тях със сигурност можем да твърдим, че е работил само и единствено за българските национални интереси? Например, в икономиката - някой нещо реално да е направил за нея, да е стимулирал реално българския бизнес? Или пък в образованието - кой ли не се упражни върху него, а резултатите са плачевни. За здравеопазването изобщо дума няма да отваряме - там е пълен погром.
България е толкова опоскана от лакоми и продажни политици, че и с тройно гражданство да дойде някой, пак ще е по-патриот от проруските клакьори в последните няколко парламента, примерно.
Въпросните промени в Конституцията просто дават възможност на много българи, живеещи в чужбина, да се включат в политиката, ако имат желание за това, разбира се.
Не е тайна, че голяма част от последните две поколения просто се изнесоха навън - с всички произтичащи от това позитиви и негативи. Някои от тях са създали семейства в чужбина, имат и деца. Ако България е родина-майка, а не мащеха, няма да поставя изкуствени прегради пред тях, ако решат да работят за нейното благоденствие.
Още: И министрите ще могат да са с двойно гражданство
И е крайно време да се отървем от байганьовщината, от псевдопатриотизма и от фалшивата загриженост за националната сигурност. Най-новата ни история познава редица примери, които трябда да ни бъдат като урок. Навремето още Георги Пирински пострада от конституционните ограничения и не успя да се кандидатира за президент, защото е роден в САЩ. Забележете - не по някаква друга причина, а поради тази. да се смее ли чове, да плаче ли.
После ни управлява царят, който, макар и роден в България, е гражданин на света и никой не знае колко паспорта има, едва ли са само два. Край него беше бъкано с юпита и лондонски финансисти, в чието гражданство никой не се взираше. А за родения в Херсон Станишев какво да кажем - плод на коминтерновска любов?
Родните политици, без значение по колко паспорта имат, трябва да се трудят за благото на българския народ. Ако го правят по най-добрия начин, може и марсиански произход да разрешим чрез Конституцията. Ако обаче смятат да останат на сегашното си ниво, никакво органичение за гражданство няма да помогне.
Продажниците, както знаем, нямат Отечество, защото парите са тяхната Обетована земя.
Така че, другари леви и товарищи копейковци, няма нужда да се превземаме. И да се правим на прекалено загрижени. Ако наистина бяхме, страната ни нямаше да е на това дередже. Стъпката ще ни помогне да си върнем поне част от онези успешни сънародници, потърсили и намерили реализация в други страни. Докато не е станало късно и докато все още имат желание да бъдат българи и да не се срамуват от страната ни.
Автор: Стефан Стефанов
