Трагедията със земетресението в Турция и Сирия извади на показ една друга трагедия. Която обикновено чака да се разтвори земята, по един или друг повод, и да изпълзи уродливо оттам. Тази трагедия е трагедията на въпроса: "А защо нищо не казахте, когато..."?
И се цитират - например земетресението в Хаити, което е отнело повече животи от тези в Турция, или земетресението някъде другаде, което е отнело повече животи. Оттам насетне започва да се държи количествена сметка, която преминава в качествени питания. Въпросът се усложнява със: "Сменихте ли тогава профилните си снимки с флага на Хаити, така както сега ги сменяте с флага на Турция"? Не сте ги сменили, припомня ви този човек. Въобще, когато кадрите от земетресението в Турция ви вълнуват и ви карат да изпитвате състрадение, страничният наблюдател-изчислител на човешки апокалипсиси мърмори и размахва пръст и обявява вашето състрадание за ваше лицемерие. Той е сеизмолог на човешката болка - и сеизмолог на съпричастието ви към нея. И малко полицай.
Тук имам основателни въпроси, както и препоръки. Препоръката е: да вземем да доведем нещата докрай. Например да попитаме нашият страничен наблюдател-полицай на състрадание: абе при положение, че толкова внимателно следи планетарните катастрофи, колко хора примерно според него трябва да загинат в катаклизъм, за да може той да позволи да си смениш профилната снимка?! Струва ми се, че неговата прецизност е достигнала до определен и точен отговор - примерно над 5000 може, под 5000 не може. Също: има ли математически списък от определени действия, при който на всеки брой от загинали да се позволява определена човешка реакция, който той да може да ни връчи? И трябва ли когато човек изпитва състрадание, моментално да цитира и предишно, за което е страдал, за да не излиза винаги такъв наивен новодомец в света на болката? Примерно да напише: "Поднасям съболезнования за близките на жертвите в Турция, така както поднесох съболезнования на жертвите от земетресението в Хаити, така както поднесох съболезнования на жертвите от аварията във Фукушима, така както поднесох съболезнованията си на жертвите от дерайлиралия влак, отнел 60 живота на 12-ти септември 2018-та в Индия". Това ли иска страничният наблюдател? На мен ми се струва, че да.
На едно място бях попаднал на хубаво изречение по този въпрос. То гласеше нещо от рода на: "Упрекът, че говорим за по-малкото зло вместо за друго, по-голямо зло, би означавал, че ние никога не можем да говорим за нещо друго, освен за най-голямото зло". В този ред на мисли - кое е най-голямото зло, че да може да се равняваме винаги по него? Предполагам, че трябва да има такова. И че може да си сменим профилната снимка за вечни времена и на тези вечни времена да има една сълза и до нея да пише: Най-голямото зло - forever. И никога нищо повече.
Накрая: не е ли донякъде ясно, че географията приближава болката и близостта я увеличава? Възможно ли е човек да има космически радар за състрадане, което непрекъснато да сканира всички трагедии по цялото земно кълбо и те да пристигат в съзнанието му с еднаква сила и да го разтърсват винаги със знак на равенство? Аз мисля, че не е възможно. Не е възможно дори в случая на нашия полицай на състраданието, който ми се струва по-скоро глупав човек. И впрочем - тук е тънкият момент - много рядко проявяващ състрадание.
Автор: Райко Байчев
