В едно интервю френският писател Мишел Уелбек бе казал, че истинският терористичен акт за него е бил "Шарли Ебдо". Другите по-късно - тези в Париж и този в Ница, макар и много по-кървави, общо взето попаднали във вече претръпналите негови сетива, както и, по думите му, в претръпналите сетива на сънародниците му. Още на следващия ден излезли да пият кафе, баровете били пълни, животът се завърнал бързо и без твърде голям траур.
Това, което стана в Мюнстер, донякъде започва да повтаря същата схема. Немските власти твърдят, че "няма данни за терористичен акт", което е по-скоро, за да се тушира тъкмо онзи публичен ефект, който тероризмът се стреми да постигне. Но дори и да не е такъв, обществената чувствителност е вече закърняла. Врязване на камион в хора? Видяно. И то няколко пъти. Разстрел на журналисти в редакция? Видяно. Взривяване на хора в концертни зали и ресторанти? Видяно. Какъв е общественият отзвук спрямо всеки атентат? Все по-малък, кратък, незабележим.
Терористичните и самоубийствени актове се инфилтрираха в ежедневието и неговата инерция се оказа по-силна от шока, който предизвикват. Тъкмо онази представа, в която тероризмът се опитва да влее ужас: че в един най-обикновен ден, докато ходиш на работа, може да се случи най-страшното, се оказа преобърната - това си остана най-обикновен ден, пък макар и с терористичен акт по средата му. Вече никой "не е" Мюнстер, никой не е "Je Suis", никой не е "Pray for...". Дори конформизма на Facebook, който предполага верижна реакция по смяна на снимки и куп други виртуални ритуали на съпричастност, спря да функционира. Ако се направи математически анализ на броя реакции в социалните мрежи между първият шок - "Шарли Ебдо", и последната драма - Мюнстер, вероятно ще се отчете толкова огромно разминаване, че човек би се запитал дали става дума за същото човечество.
Същото е. То е и по много подобен начин претръпнало към войната в Сирия. Каквото ще да става там, то е просто част от всекидневието. Нещо, за което се съобщава в късните международни емисии и общо взето служи за повод на форумни разправии. Ако сравните броя на онлайн коментари, които негодуват срещу войната въобще, с броя на тези, в които се води разпра кой е по-виновен за ставащото там - Русия или Америка, ще видите брутално превъзходство на втория тип разговори. Това, че умират хора, е безинтересно. Но това, че велики сили се сблъскват в района - крайно вълнуващо. По същият начин, по който съзнанието охотно приема, че у нас няма война и това е нормално, стига до момент, в който приема, че в Сирия има война и това е също нормално.
В тази връзка - дават "Адската кухня" по телевизията. Не е ли супер интересно?
Автор: Райко Байчев
